Выбрать главу

— Понякога се случва и обратното — подхвърлих аз.

— Случва се — призна Стерн, — но рядко. И тъй, като видях как Доанга танцува, в гърдите ми нахлу гореща вълна. Змията, увита около шията й, беше жива и макар зъбите й да бяха извадени, тя беше опасна. Пък и натрошените стъкла никак не са мека постелка за боси крака. Когато танцът свърши, хвърлих една банкнота на танцувачката. Тя се зарадва и мушна банкнотата в пазвата си. Тогава един от мъжете — този, който бълваше огън — се нахвърли върху нея, изви й ръцете назад и почна да бърка в пазвата й. Хората наоколо се превиваха от смях. Никой не защити девойката и това беше най-отвратителното. Възмутих се и се намесих — с един удар повалих нахалника и освободих Доанга. А когато тръгнах към пристанището, и тя тръгна след мене. Изкачи се на парахода. Прибрах я и заживяхме в моята кабина. Едва тогава разбрах колко е приятно, като свърши човек вахтата си, да има една любима жена, която да го чака в кабината. На моряците е забранено да живеят семейно в параходите, но аз не исках да се разделя с Доанга и я оставих при мене.

Стерн замълча, навъси се, очите му потъмняха. След това тъжно продължи:

— Мина време, Доанга трябваше да роди. Настаних я на остров Борнео. Роди момиченце — умно, пъргаво, с черна коса и шоколадова кожа. Понякога правех дълги рейсове, отсъствувах по цели месеци и мислех само за Доанга и за детето. И тогава открих, че родителското чувство е по-силно от всяка друга обич. Когато параходът, на който работех, хвърляше котва в Борнео, Доанга и детето ме чакаха на пристанището. Жена и дете — каква радост! — тъжно промълви капитанът. — Така живяхме три години. На четвъртата година Доанга се разболя. „Какво ти е, Доанга?“ Доанга мълчеше. Тежеше й нещо на сърцето. Лекарите безпомощно свиваха рамене. Веднъж тя ми каза: „Искам да умра в Зумбава.“ Заведох я там и пак отплавах. Върнах се след два месеца и я намерих оздравяла — пееше и танцуваше из стаята. Туземците силно са привързани към родните си места, по-силно от нас. Ние казваме: „Тъгувам за родния си край“; а те казват: „Умирам за родния си край.“ Доанга беше здрава, весела и отново заживяхме щастливо. Но щастието не трая дълго. Веднъж, като се завърнах в Зумбава от едно плаване, не заварих Доанга вкъщи. Детето играеше на пода неумито, гладно, отслабнало. Попитах хазайката, стара холандка: „Какво значи това? Къде е Доанга?“ „Доанга е лоша жена, сър — отговори тя. — По цели дни оставя детето само вкъщи и се мъкне с някаква циркова трупа.“ Разбрах всичко. Доанга отново беше се върнала при мъжа, който бълваше огън. Прибрах детето и отплавах. Оставих го в Александрия при сестра си. Сега малката е на десет години. Чудесно дете — хубаво, талантливо!… Един ден ще стане прочута художничка, помнете ми думата. Ако някога пак попаднете в Александрия, кажете му, че съм загинал. Ще го намерите в къщата до музея. То носи моето име. Детето ми трябва да знае за смъртта на баща си. Това ще му бъде полезно. Откакто се роди, спестявах част от заплатата си и я влагах в една английска банка. С тия пари дъщеря ми ще може да преживее, докато стане пълнолетна. Но за да получи парите, трябва да има свидетел, който да установи моята смърт. Вие ще подпишете смъртния ми акт. Разбрахте ли сега защо искам да ви дам ножчето си? Моля ви, вземете го!

Отново отказах. Обясних на капитана, че тъкмо той трябва на всяка цена да остане жив заради детето си. Аз нямам деца, нямаше кой да плаче за мене. Старите ми родители едва ли ще узнаят някога за моята смърт, защото самите те доживяваха последните си дни.

Капитанът сякаш се примири с моя отказ, оттегли се на нара и повече не заговори за ножчето.

Дните летяха неусетно. Шест пъти слънцето изгря и залезе, откак Грей беше хвърлен в океана — никой не ни потърси. На седмия ден сутринта отново чухме познатите подвиквания на туземците и заглушените звуци на дървения барабан. Вратата се отвори, ние излязохме — и двамата пазачи ни откараха на поляната.

Огънят гореше. Диваците играеха своя дяволски танц. Историята се повтори. Мъжът и девойката се приближиха до нас, мъжът сложи ръка върху рамото на капитана, двама туземци вързаха един камък на краката му и го понесоха към брега. В последния миг капитанът ми извика:

— Ножчето е в джоба ви! Не забравяйте молбата ми!

Бръкнах в джоба си: да, ножчето на Стерн беше там! Той сигурно беше го бутнал в джоба ми през последната нощ, без да усетя. Когато го хвърлиха от скалата, той ми махна с ръка и изчезна:

„Прощавай, капитане! — помислих си аз. — Ако успея да се спася, ще изпълня молбата ти! Обещавам!“

Върнаха ме обратно в колибата. Тежко се отпуснах на нара и лежах неподвижен през целия ден. Мъката и отчаянието ме задушаваха. След седем дена ще дойде и моят ред … След седем дена…