Тръгнах пак по пътеката. Отначало тя вървеше край градината, но после зави през гората и хората останаха зад мен. Гласовете им заглъхнаха. След малко излязох при друга ограда. Зад нея имаше кръгли лехи, засети с някакви растения. По-нататък се издигаха кокосови палми с високи и прави стъбла. На върха между дългите им листа на кичури бяха увиснали едри кокосови орехи. Опитах се да вляза в градината, но тръстиката, която я ограждаше, беше гъста и непроходима. Повъртях се още малко край оградата и открих малка вратичка, поставена високо над земята. Предпазливо я отворих и влязох.
В градината нямаше никого. Ослушах се — никакъв глас. Изтичах при една леха, изскубнах няколко стъбла, но на корените им нямаше нищо. Тогава отидох под една кокосова палма. Плодовете, едри и примамливи, бяха много високо, а стъблото на палмата — гладко като телеграфен стълб — беше невъзможно да се изкача по него. Помъчих се да отбруля поне един орех и хвърлих първия камък, който ми попадна, но той не достигна до плодовете. Отидох при друга, по-ниска палма — същата несполука.
Изведнъж чух остър писък. Озърнах се — не видях никого. И докато се оглеждах, в краката ми тупна едър кокосов орех. Погледнах нагоре. Между широките листа на палмата забелязах една малка маймуна, която се зъбеше и ми се заканваше със свит юмрук. Реших да я прогоня, защото нейните крясъци можеха да ме издадат. Взех отново един камък и го запратих нагоре. Маймуната се озъби и закряска, сякаш се кискаше. После откъсна един кокосов орех и го хвърли към мен. Между нас се започна истинска престрелка: аз замерях маймуната с камъни, а тя ми отвръщаше с кокосови орехи, като се хилеше и се зъбеше. Види се, това за нея беше игра, която я забавляваше, а мен тази игра ме спасяваше от глад. Пренесох орехите в храстите до оградата, грабнах два под мишницата и тичешком се върнах при огъня под водопада. Намерих остър камък, пробих черупката на единия орех и изпих сока. Едва тогава усетих колко много бях уморен. Краката ме боляха. На няколко места по тях имаше сини петна и малки ранички от камъните в реката. Събух се, погрях ги на слънце, после намерих удобно място под сянката на едно дърво и легнах.
Не ми се спеше. В главата ми се тълпяха нерадостни мисли. Благодарение на сърдитата маймуна имах храна за няколко дни. Но пред мен бяха не дни и не седмици, а цял живот. Преди да свърша орехите, трябваше да си търся друга храна. Къде да я намеря? Наоколо из гората не виждах никакви плодове. Възможно ли е, мислех си аз, всички тия огромни дървета да са безплодни? Не, това не може да бъде. Някои от палмовите и хлебните дървета, които видях в селищата на диваците, трябваше да се намират в диво състояние и в горите. Та нали от горите човекът ги е пренесъл в своите градини… Из нашите гори се срещат диви круши и ябълки — защо тук да няма диви плодове? Има — мислех си аз, — само че трябва да ги намеря. Те сигурно не са тъй вкусни като своите събратя в овощните градини, но гладният стомах не подбира храната…
Като си починах, опитах се да вляза навътре в гората. Дълго време пълзях между бодливите храсти и с голям труд изминах едва десетина крачки. Особено пречеха острите шипове на ротанга, (Дълга, виеща се лиана.) които се закачаха по дрехите ми и можеха да издращят лицето ми до кръв. Спрях се уморен и измъчен и се огледах наоколо. Джунгла, истинска джунгла, обгърната в полумрак и влага. Тук никога не достигаха слънчевите лъчи, небето не се виждаше през гъстите клони на дърветата. Покачих се на едно ниско дърво, от него се прехвърлих на друго, по-високо, след това на трето, още по-високо — никакъв плод. Исках поне да огледам околността, но близките дървета се издигаха още по-високо и закриваха простора.
Тук, високо над земята, сам между гъстите клони на вековните дървета, аз си спомних за оня вид маймуни, от които преди стотици хиляди години е произлязъл човешкият род. Тия най-древни прадеди на човека са живели по дърветата и са се хранели с диви плодове и сладки корени. Застанал между клоните, аз приличах на тях с тази разлика, че те с дългите си пръсти на крайниците са се катерили по дърветата много по#-#лесно от мене и много по-лесно са се защищавали от враговете си, защото са имали остри нокти и здрави зъби. Аз не бях сръчен като тях, нямах техните остри нокти и здрави зъби, но имах нещо друго, което те са нямали: човешки разум, който е много по-силен от всякакви зъби и нокти. И все пак в тия диви джунгли само със своя разум и с две голи ръце бях изложен на големи опасности. В горите и сега живеят маймуни. Те не са същите, от които е произлязъл човешкият род, но и те живеят на стада и си помагат в случай на опасност, а аз бях сам. Ако ме нападне някакъв див звяр, никой няма да ми се притече на помощ и разумът едва ли би ме спасил…