През целия ден бях нащрек. Очаквах диваците да тръгнат да ме търсят, но те не се появиха.
Бататите, които бях набрал, можеха да ми стигнат за два-три дена, но нямах огън да ги опека, а сурови не можех да ги ям вече. Тогава си спомних за туземците, които бяха оставили до извора запалената главня. „Те сигурно често отиват там за вода“ — помислих си аз и реших да ги чакам. Покачих се на скалата и се притаих в храстите. Сега бях по-смел, защото имах копие — в случай на нападение то можеше да ме защити.
Стана много горещо. Пясъкът край реката тъй се нажежи, че беше невъзможно да стъпи човек на него с бос крак. Аз не бях бос, обущата ми още бяха здрави, но какво ще правя, когато се скъсат? „Ще свикна да ходя бос като туземците“ — мина през ума ми. Но тая мисъл никак не ме утеши.
Изведнъж чух нещо да шумоли. Погледнах към скалата и видях един огромен варан, дълъг повече от метър и половина. Туловището му беше дебело като тялото на свиня, с дълга опашка и с остра муцуна като на гущер. Той вървеше предпазливо с дългите си крака и душеше въздуха. Прицелих се с копието и го хвърлих, но не улучих огромния гущер. Макар да беше тромав, той бързо избяга и се скри между скалите.
Към обед чух човешки гласове. След малко от гората излязоха десетина въоръжени туземци, спряха се отвъд малката рекичка и мълчаливо заоглеждаха околността. Като се увериха, че няма никого наоколо, двама от тях се отделиха от другите, занесоха до извора две големи дървени блюда и бързо се върнаха при другарите си. След това всички си отидоха по пътеката през гората.
Най-напред помислих, че туземците ми готвят някаква клопка, и дълго не смеех да изляза от храсталака. Но от диваците нямаше никаква следа. Гласовете им отдавна бяха заглъхнали в гората.
Предпазливо отидох до извора. В едното блюдо имаше печена риба, а в другото — варено таро, увито в палмови листа. Без да мисля много, взех съдовете и се прибрах в колибата.
Най-напред ядох от рибата. Тя беше още топла, но безсолна и безвкусна. Опитах тарото — то беше солено, а с него и рибата беше по-вкусна. След като се нахраних богато, в блюдата остана още много ядене и за вечеря.
Никак не можех да проумея защо туземците ми донесоха храна. Че рибата и тарото бяха оставени за мен, в това не се съмнявах. Но аз с нищо не бях ги заслужил. Спомних си за туземците, от които бях избягал. И те ни хранеха добре, преди да ни хвърлят в океана. Нима и тия ми кроят капан? Не, не, този път няма да попадна в клопката им. Имам копие, ще се бия до последен дъх, но жив няма да се предам…
После в главата ми се промъкна една ужасна мисъл:
храната е отровна! Туземците са решили да ме отровят, за да се отърват от мене!
Сърцето ми се сви от мъка. Легнах в колибата и зачаках. След колко време настъпва смъртта, когато човек се отрови? Зависи … Има най-различни отрови. Ако е по-силна, отровата действува веднага, ако е по-слаба — по-бавно.
Бяха изминали повече от десет минути, откак бях почнал да ям. Минаха още десет минути — нищо, още десет — пак нищо. Усещах стомаха си сит и спокоен. Успокоих се напълно, когато и след един, И след два часа не усетих никакви болки в стомаха. Учуден, почнах да се питам: защо туземците са решили да ме хранят. С какво бях заслужил това внимание? С нищо. Не бях орал и копал на нивите им. Тогава защо? За да ме подмамят и да ме хванат? Но ако имаха такова намерение, защо си отидоха веднага щом оставиха храната? Защо не се скриха в гората да ме чакат? Не, аз наистина нищо не разбирах…
На другия ден сутринта оставих празните съдове до извора и се скрих в гъсталака. Не чаках дълго. Диваците дойдоха, огледаха се като вчера, оставиха две блюда с храна, взеха празните и си отидоха.
Това се повтаряше всяка заран. Аз се скривах в храстите над извора и чаках. Диваците ми донасяха храна и си отиваха. Не ходех вече като крадец из техните градини, не срещах никого от тях и те не ме виждаха…
Но една заран се срещнахме. Аз отнесох при извора празните съдове, но преди да се скрия в храстите, туземците неочаквано излязоха от гората. Щом ме видяха, те се спряха изненадани. Спрях се и аз. Както диваците от селището на морския бряг, и тия бяха въоръжени с копия и стрели. Дали ще ме нападнат? Един глас ми шепнеше: „Бягай, спасявай се! Щом се оправят след първия страх, те ще те обградят и ще те убият или ще те затворят в някоя колиба. Така постъпиха и диваците от морския бряг: най-напред се страхуваха, а после добиха кураж. Бягай, докато не е късно! …“ Това беше гласът на страха. Но аз чувах и друг глас, който ми шепнеше: „Ако побегнеш, те ще разберат, че се страхуваш, ще хукнат подире ти и ще те убият с копията си. Не бягай, а се отдалечи бавно и ги следи. Ако не тръгнат подире ти, спасен си.“ Това беше гласът на разума и аз го послушах. Оставих празните съдове и бавно тръгнах надолу към водопада… Щом се отдалечих, двама туземци занесоха храната при извора и тръгнаха обратно. Аз им махнах с ръка да дойдат при мене, но те бързо прецапаха с босите си крака през реката и отидоха при другарите си. Техният страх ме окуражи — без да се колебая, тръгнах към туземците. Бях сигурен, че ще избягат, но те останаха на местата си. Беше късно вече да се спра или да се върна. Какво ще стане сега? Защо сам се пъхам в ръцете им?