Плодовете на пъпешовото дърво по вкус приличат на нашите пъпеши, само че са по-сладки. Самото дърво, от семейството папайеви, няма клони. То е високо около четири-пет метра. На върха му има корона от едри листа на дълги дръжки. Цветовете му са жълтеникавобели, а листата съдържат особен млечен сок, който смекчава и най-жилавото месо — достатъчно е месото да се накисне във вода, в която има няколко капки от този сок, или да се увие в листата на пъпешовото дърво.
Аз разгледах и другите плодни дървета в градината. Ето едно хлебно дърво, вечно зелено, с тъмнозелена корона и със сивокафяво стъбло. Едрите му плодове растат направо на стъблото и по най-дебелите клони. Понякога един плод тежи до дванадесет килограма. Туземците не ядат плодовете сурови, защото миришат неприятно, а правят от тях тесто и пекат малки питки.
Освен хлебни и пъпешови дървета в градината имаше и няколко кокосови палми. Но плодните дървета изобщо бяха малко. В градините туземците сееха окопни култури: ямс, таро, батати, но затова пък около колибите им имаше много плодни дървета.
Лахо извика едно от момчетата и му каза да се покачи на близката кокосова палма. Момчето върза на краката си, над ходилата, едно късо въже и бързо се покачи на върха на високото гладко дърво, като обхващаше с ръце стъблото, а с помощта на въжето задържаше краката си за него. То ни откъсна по един орех. С малката си каменна брадва Лахо обели кората на единия орех, удари го с тъпата страна на брадвата и орехът се разцепи. През това време момчето беше донесло две празни орехови черупки, които служеха вместо паници. Лахо изля сока от ореха в „паницата“, изстърга месестата му вътрешност и я изсипа в сока. Паницата се напълни с бяла, вкусна каша, която изядох с особена лъжица от мидена черупка. Лахо разчупи другия орех и изяде своята каша с голяма охота.
Кокосовият орех има твърда и здрава черупка, покрита с дебела влакнеста кора. Зелените орехи имат сок, а зрелите — само една твърда ядка.
Макар да е доста тежък, кокосовият орех не потъва във водата, а влакнестата му обвивка не позволява на морската вода да проникне през черупката. Попаднал в морско течение, кокосовият орех дълго плава, докато бъде изхвърлен на някой континент или на остров. Ако попадне на благоприятна почва, той пуща корени и за две-три години се превръща във висока палма.
Щом се нахранихме, ние излязохме от градината. Лахо ми каза „тауо ала“ и си тръгна към селото. Аз реших да отида с него и тръгнах подире му, но той се спря и доста сърдито почна да ми говори нещо и да показва с ръка към гората, където беше моята колиба. Разбрах, че не съм желан гост в селото, и си отидох.
[# Известният английски мореплавател Кук (1728–1779) пише: „Човек, който през своя живот е посадил поне десет хлебни дървета, спокойно може да каже, че е изпълнил дълга си към своето семейство и потомците си също тъй пълно, както един жител на Европа, който през целия си живот е орал есенно време, жънал през лятото и по такъв начин е снабдявал с хляб семейството си.“ А жителите на остров Таити казват, че три хлебни дървета могат да изхранят един човек през целия му живот.]
Осма глава. Летящи дракони и жаби. Отново гладувам. Враждебно посрещане. Лахо ме завежда в колибата за гости. Бял човек от луната. Пир с танци
I
Минаха още два месеца. Настъпи октомври. Всяка вечер небето се покриваше с облаци. Често преваляваха кратки проливни дъждове. Сутрин небето се проясняваше, но привечер облаците отново покриваха цялото небе и през нощта пак заваляваше.
Една нощ се събудих цял измокрен. Оказа се, че покривът на моята колиба пропущаше вода. На другия ден дрехите ми бързо изсъхнаха на слънцето, но през нощта пак се намокриха. Трябваше да поправя покрива. Наскубах трева, напластих я върху колибата и я превързах с тънки лиани. Покривът вече не пропущаше вода, но още същата нощ дъждът намокри краката ми. Колибата нямаше врата и вятърът навяваше през входа дъждовни капки. Принудих се да си направя нещо като врата. Насякох стъбла от дива тръстика, наредих ги успоредно едно до друго и ги превързвах с лиани. След това ги застлах с трева, привързах и нея за прътите и вратата беше готова. Вечер закривах с нея входа на колибата и заспивах спокоен.
Когато валеше дъжд, нощите ставаха по-хладни, но не толкова студени, че да мръзна, а през деня отново ставаше горещо. Честите нощни дъждове и горещото слънце през деня правеха въздуха влажен и задушен.