— Каа ну, каа ну. И другите туземци се обадиха, като сочеха към вратата:
— Вум. вум — влез.
Сега те не бяха мрачни, както в селото. Някои дори се усмихваха дружелюбно. Усмивките им ме успокоиха и аз влязох в колибата. Последваха ме още няколко души от по-възрастните. Младите останаха вън.
В колибата имаше широк нар от бамбукови летви, плътно наредени една до друга. Тия летви правеха нара гладък. Край стената бяха наредени „възглавници“ от добре изгладено дърво. Лахо легна на нара, сложи една „възглавница“ под главата си и каза:
— Вамборо.
Разбрах: тия дървени пънчета наистина служеха за възглавници. Но кой спеше на тях? Чия е тази либата орованда и защо е построена настрана от селото? До стената срещу нара имаше дълго дървено корито-барабан. Лахо го нарече „бурум“. Той ми показа и свирките от тръстика — „хаух“, — пъхнати под гредите на тавана, и едрите кокосови орехи с две дупки — една отгоре и една по средата на черупката, — които Лахо нарече „пиу“. Те бяха наредени върху широка лавица от бамбук. Лахо почна да ми обяснява нещо, но аз не го разбрах. Тогава той почна да играе и да пее:
Гена-а-а, гена-а-а, Анцо-о о, пакеги-и гена-а а
След дълги обяснения с мъка разбрах, че туземците се събират на площадката пред колибата да играят и да се веселят. Разбрах и всяка дума на песента: Луна, луна … Андо, бял човек от луната…
Наистина ли тия хора мислят, че съм паднал от луната? Спомних си стария испански географ, който пишеше, че жителите на остров Тамбукту смятали Магелановите моряци за хора, дошли от луната. Нима туземците знаят, че някога на техния остров са идвали „бели хора от луната“?
В колибата влязоха трима млади туземци. Двамата носеха по едно голямо дървено блюдо, а третият — кокосов орех. Едното блюдо беше празно, а в другото имаше печен ямс и плодове. Лахо взе каменната брадвичка, която висеше на стената, обели кората на ореха, разчупи го на две половини и изля кокосовото мляко в празното блюдо. След това настърга с остра раковина меката вътрешна част на ореха и кашата беше готова. Лахо ме покани да се нахраня и се обърна с гръб към мене. Останалите туземци също ми обърнаха гръб. Докато се хранех, те нито веднъж не ме погледнаха. Това ме учуди. При извора те не ми обръщаха гръб, когато се хранех. Напротив, там те следяха с голям интерес всяко мое движение. Ако тяхното поведение сега означаваше учтивост и уважение към госта, то беше удобно: аз не бях свикнал да ям с техните лъжици от мидени черупки и често поднасях „лъжицата“ празна към устата си, защото ореховата каша беше рядка и мъчно се задържаше в черупката.
Щом се нахраних, туземците пак се обърнаха към мене. Лахо ме попита:
— Андо, пакеги гена? Пакеги гена?…
Той ме гледаше право в очите и чакаше да чуе какво ще кажа. Останалите туземци мълчаха. В колибата стана много тихо. Чудех се какво да отговоря. Спомних си думите на Мехмед ага: „Има истини, по-лоши от лъжата, и лъжи, подобри от истината.“ Не беше нужно много ум, за да се разбере какво искаше да ми каже тогава старият турчин. Той ме съветваше да скрия някои истини от плантатора или, направо казано, да го излъжа. Но аз не исках да лъжа туземците. От друга страна, нямаше ли да си навредя, ако им кажа, че не съм дошъл от луната, че съм човек като тях? Може би те се страхуваха от мене тъкмо защото мислеха, че съм дошъл от луната. Ако тоя страх изчезне, няма ли да постъпят с мене като своите събратя от крайбрежното село?
Туземците чакаха отговор. Лахо напрегнато ме гледаше. Аз се престорих, че не го разбирам, и свих рамене. Но туземците не останаха доволни от моя мълчалив отговор, защото той нищо не им казваше. Лахо повтори утвърдително:
— Андо пакеги гена!
— Пакеги гена, пакеги гена! — закимаха с глава и останалите мъже.
II
Макар да бях дошъл от луната, аз бях уморен като най-обикновен земен човек и легнах на нара да си почина. Туземците един по един излязоха от колибата и ме оставиха сам. Дървената възглавница беше корава, но когато легнах по гръб, почувствувах се доста удобно и скоро заспах.
Събудих се късно вечерта от силни викове. Бързо излязох от колибата. На площадката бяха се събрали много хора. Те донесоха две дебели дървета, дълги по двадесетина метра, поставиха ги успоредно едно до друго по средата на площадката и запълниха празнината помежду им със сухи дърва. После донесоха главни и запалиха дървата. Огънят бързо се разгоря. Двама души донесоха на рамене една свиня, убита с копие и привързана за две дебели бамбукови стъбла, поставиха я напреки на двете дървета и я обръщаха над огъня, за да се опърли добре от всички страни. Като опърлиха четината, те изстъргаха кожата на свинята с остри раковини и я нарязаха на късове с „ножове“ от бамбук.