Лахо утвърдително кимна с глава. Грамадните му обици застрашително се залюшкаха.
Изтръпнах. Значи, тия хора бяха людоеди! Възможно ли е? Те изглеждаха тъй кротки, дори тъй страхливи! Много ми се искаше да ги попитам биха ли яли бели хора, но не посмях.
— Уип-уип — много лошо — казах аз. Лахо ме изгледа учуден. След това каза, че те изяждали враговете си само през време на война. Изяждат и убитите, и пленниците. И затова през време на война никой не се предава жив на враждебното племе.
II
Младежът, който беше убил кучето, донесе едно голямо дървено блюдо, пълно с печено месо и ямс. Туземците печаха месо по особен начин: увиваха късовете в листа от пъпешово дърво и ги заравяха в жарава. Месото се изпичаше добре, без да се замърси с пепел, и омекваше от пъпешовите листа.
— От какво животно е това месо? — попитах аз.
— Пакеги видя, че убих кучето пред очите му — отвърна младежът малко обиден.
Месото имаше вкуса на всяко друго месо. Ако не знаех, че е кучешко, и ако ми кажеха, че е от младо биче, щях да повярвам. Лахо и Габон ядяха с голяма охота. Аз предпочитах ямса, но ядох и от месото. Кучешко месо — голяма работа! Нали не е човешко…
Докато се хранехме, младежът седеше мълчаливо на нара, обърнат с гръб към нас. След това прибра празното блюдо и си отиде. Лахо сви дебела цигара, запали я от огъня, смукна няколко пъти и даде на Габон. И той смукна няколко пъти и ми подаде цигарата. Аз отказах да пуша.
— Ще идеш ли да търсиш белия човек? — попита ме Лахо.
— Още утре — отговорих аз. Лахо стана от нара, каза „тауо ала“ и си отиде. Габон взе няколко недогорели главни и накладе малък огън под нара. След това легна над самия огън, а аз се разположих на другия край на нара. През нощта Габон става няколко пъти да подклажда огъня. Изглежда, че му беше студено.
В планината, високо над морското равнище, нощите бяха по-хладни, отколкото на морския бряг. Но за мен, човек на севера, те бяха горещи. Аз бях свикнал с нашите студени, снежни зими и нощните „студове“ тук ми изглеждаха като хладка баня. При това аз бях облечен, а Габон беше гол. Но защо старият туземец не си отиде вкъщи? Защо остана да спи в моята колиба? Сигурно да ме пази, помислих си аз. Страхуваше се да не избягам при племето занго…
Сутринта Лахо дойде рано и ме извика. Слънцето току-що бе изгряло. Из гората се чуваше разногласната песен на птиците. Въздухът беше свеж, дишаше се леко. Лахо ме поведе по пътеката през гората. Отидохме в селото. Пред колибите горяха малки огньове. Жените белеха батати, печаха питки от тесто, умесено от плодовете на хлебните дървета, варяха в гърнета ямс. Лахо ме заведе до една колиба и извика:
— Сабо, каа ну!
На вратата се показа тъмнолика девойка с големи обици на ушите.
— Харесва ли ти? — попита ме Лахо. — Ако искаш, тя ще стане твоя сахе (жена). Говорих с нея, тя е съгласна.
— Моя сахе? — извиках аз изненадан. Погледнах девойката — тя се засмя и се скри в колибата.
— Искаш ли? — попита ме Лахо. Поклатих отрицателно глава:
— Не искам.
Той ме заведе при друга колиба и извика:
— Арена, каа ну!
На вратата се показа друга девойка — Арена. Тя се усмихна, белите й зъби блеснаха на слънцето. На шията й висяха два гердана, на ушите й се люшкаха черни обици от едрите зърна на някакъв плод. Тя беше се пременила като за сватба. Изглежда, че Лахо беше я предупредил.
— Харесва ли ти? — повтори въпроса си главатарят. Аз просто не знаех какво да отговоря. Около нас беше се събрала цяла тълпа мъже, жени, деца. Всички се усмихваха. А няколко жени почнаха да хвалят и Сабо, и Арена. Туземците наричаха сабо палмата ротанг, с назъбени и остри като трион листа, а арена на езика на племето значеше гръмотевица. Според жените и Сабо, и Арена били много работливи — ще сеят ур и уму — таро и ямс, — ще берат ая и пая — плодове от хлебно дърво и пъпеши, — ще ми готвят храната в гърнета и ще ми я поднасят в онам — голямо дървено блюдо. Ще ми плетат сури — рогозки от палмови листа, макар че това е мъжка работа… А аз ще стана син на племето и ще ходя на лов за диви свини — какво искам повече?
— Не ходи да търсиш белия човек — настояваше Лахо. — Остани при нас. Ще те оженим за най-хубавата мома. Ще ти направим голяма либата, хубава либата, като либата орованда. Ще ти дадем пет онама, пет сури, пет саронги. Какво искаш още? Не ходи да търсиш белия човек!
— На вум! На вум! — Не ходи! Не ходи! — обадиха се много гласове.
Всички настояваха да остана при тях. Но аз бях непреклонен. Тогава Лахо ми каза:
— Ако идеш при биляр занго, ти ще станеш наш враг.
— Наш враг, наш враг! — отново се чуха много гласове.