— А чии са консервите? — питаше другият с алтов глас.
— Аз мога да мина и без твоите консерви, но какво ще правиш ти без вода, ако не ти донеса? Няма да пиеш морска, нали? Не забравяй, че с всяко излизане на острова рискувам живота си!
— Аз ти плащам!
— Плащаш!? С какво?
— С лири!
— Защо ми са твоите лири? Тук те нищо не струват!
— Но разбери най-после, не съм свикнал да готвя — проплака алтовият глас.
— Ще свикнеш! — дръзко отсече басът.
Отворих вратата на кабината. Мистър Смит беше се излегнал върху меката кушетка и пушеше пура, а капитан Стерн димеше с холандската си лула, потънал в един фотьойл. Щом ме видяха, те скочиха уплашени и ме гледаха като втрещени. Смит изтърва пурата си на килима. След това уплахата им се замени с изненада и най-после — с радост.
— О, това сте вие! — възкликна капитанът и като се спусна към мен, така силно ме прегърна, че ребрата ми изпращяха. — Значи, и вие се спасихте? Знаех! Знаех! Аз бях сигурен!
— Затова ли го оплаквахте всеки ден? — обади се зад него Смит, като дигна от килима пурата си, която продължаваше да дими.
— И аз предполагах, че сте жив — казах на капитана. — Но едва преди няколко дни узнах положително… Как се спасихте? Разказвайте! Както виждам, кабината е съвсем здрава. Мистър Смит сигурно е спал и не е усетил катастрофата…
— Не говорете така — въздъхна плантаторът. — Бях буден през всичкото време. Когато носът на яхтата се разби в скалата, отхвръкнах от леглото и паднах чак на другия край на кабината.
— Върху кушетката! — засмя се капитанът и бръчиците край очите му се сгъстиха.
— Да, върху кушетката, и това ме спаси от натъртване — потвърди Смит.
Кабината и столовата не бяха оцелели случайно. Както ми обясни Смит, те били отделени от останалия корпус на яхтата с вътрешен железен скелет и били приспособени в случай на катастрофа да плават над водата. Плантаторът не пропусна да се похвали, че тази идея била негова. Наистина тя му струвала много пари, но сега той е доволен и не съжалява: парите се печелят, а животът веднъж се дава на човека.
Докато ми разказваше всичко това, лицето на плантатора плуваше в доволство и възторг, които ме възмутиха. Спомних си работниците, които бяха се издавили в трюма, спомних си и заключената врата на кубрика и казах с упрек:
— Значи, ако работниците бяха тук, щяха да се спасят!
— О, сър! — възкликна плантаторът. — Тук е толкова тясно за петдесет души! … Отвърнах глава от него.
— А вие, капитане? — обърнах се към морския вълк. — Вашата одисея сигурно е по-богата с приключения?
— Ако мислите тъй, ще се разочаровате — усмихна се Стерн. — Щом диваците ме отнесоха на скалата, камъкът се изхлузи от краката ми. Тия хора не си направиха труд дори да ме блъснат — сам скочих във водата без камък. Доплувах до скалата и се притулих в една пещера. Като се мръкна, излязох на брега и се скрих в гората. Няколко нощи спах по дърветата от страх да не стана плячка на някой див звяр, но това ми причини много неприятности. Човекът отдавна се е простил с маймунския си начин на живеене и дървото никак не е удобно легло за него. Не можех да спя. Мислих, мислих какво да правя и най-после намислих: всяка вечер отивах да спя на някоя от скалите в залива, както в първия ден, когато се спасихме. На скалите няма опасност от диви зверове. А една лунна нощ открих яхтата. И съжалявам, дето я открих, искрено ви казвам. Защото мистър Смит си въобразява, че съм му готвач. Не, не! Простете се с тази мисъл, сър! — обърна се той към плантатора.
— Но откъде вземате продукти? — учудих се аз.
— Складът е пълен, сър! — възторжено каза Смит. — В него не е проникнала нито капка вода.
— Продукти много, но няма кой да ги готви — обади се капитанът. — Ако беше тук Грей …
Смит тежко въздъхна. Той най-много съжаляваше за готвача, защото сега трябваше сам да си приготвя храната, а той не бе свикнал с такава „тежка“ работа.
— А вие как се спасихте? — попита ме капитанът. — Разкажете!
— Преди това мога ли да помоля мистър Смит за една кутия консерви? — обърнах се аз към плантатора. — Откак излязохме на тоя остров, само веднъж ядох месо, и то кучешко.
— Кучешко? — плантаторът потръпна от отвращение. — Вие ядохте кучешко месо, сър?
— Да, ядох, сър. И ми се видя много вкусно. Във всеки случай по-вкусно от всяко друго консервирано месо.
— Спрете, сър! — извика Смит. — Ще повърна!
— Всичко е до навика — иронично се усмихна капитанът. — Италианците ядат жабешки кълки и змии, китайците ядат скакалци, японците — развалени яйца, а швейцарците — мухлясал кашкавал … Кучешкото месо е по-вкусно от всичко това, аз съм ял.