— Това няма да се случи — успокоих го аз и като се обърнах към капитана, казах: — Искате ли да ви запозная с моите приятели? Те ме чакат на скалата. Обещах им да се върна при тях.
Капитанът отказа. Бил уморен. А може би се страхуваше, не зная.
Аз исках да изненадам моите приятели с някакъв подарък, какъвто те никога през живота си не бяха виждали, но не можех да взема със себе си нищо по-тежко и затова реших да ги зарадвам с празни консервени кутии. Взех няколко от тях, пробих им дупки, навързах ги с една връв и като ги окачих на шията си, простих се с капитана и с плантатора и излязох от кабината.
— Вземете един спасителен пояс, по-леко ще доплувате — извика след мене Стерн.
— И един пистолет — предложи плантаторът.
Взех един спасителен пояс, но от пистолета се отказах.
Със спасителния пояс много по-лесно стигнах до скалата. Туземците бяха там. Като ме видяха, те се зарадваха и в същото време се учудиха на празните консервени кутии. Дадох по една на Лахо и Габон, а другите раздадох на някои от останалите. Те ги оглеждаха от всички страни, опипваха ги с ръце, почукваха по тях и се радваха като деца. Но те не бяха деца и веднага разбраха ползата от кутиите. Габон пръв гребна вода от извора и пи. Другите го последваха. А Лахо се обля с вода и развесели всички.
Казах им, че в голямата лодка има още двама пакеги и ще трябва да се върна при тях.
— Добри ли са? — попита Лахо.
— Добри — отвърнах аз, макар че за Смит това не можеше да се каже.
— Нека и те дойдат да живеят при нас.
Казах на Лахо, че по-късно и това ще стане.
— Кога по-късно? — попита той.
— След няколко дни.
— След няколко дни? Леон ба? — и той показа петте пръста на дясната си ръка.
— Леон да — отвърнах аз и показах пръстите на двете си ръце.
Той не остана доволен от моя отговор, но кимна с глава и каза:
— Добре, ще чакаме…
— Ще чакаме! — обади се и Габон.
Останалите туземци повториха същите думи, след това всички поред се простиха с мене, като стискаха с десните си ръце моята ръка над лакътя, а с левите ме тупаха приятелски по гърба — и си отидоха. Аз се върнах на яхтата.
II
На другия ден решихме с капитана да отидем на брега на разузнаване. Попитах Смит какво бихме могли да подарим на туземците.
— С подаръци ли искате да ги спечелите? — попита ме той. — Добре, аз няма да ви преча. Ще чакам, докато сам се убедите, че пушките са по-добро средство от дрънкулките.
Той донесе от склада на яхтата десетина герданчета и още толкова малки огледалца, а аз взех от кухнята няколко празни консервени кутии. На първо време това беше достатъчно. Но капитанът беше на друго мнение. Когато тръгнах към палубата, той ме спря и ме попита:
— Няма ли да вземете пушка?
— Тия празни консервени кутии струват повече от десетте пушки на мистър Смит — отвърнах аз и му разказах как бяха се зарадвали на консервените кутии моите приятели от племето бома.
Но капитанът си остана на своето мнение. Той взе една пушка, постави двадесетина патрона в една каучукова възглавничка и я запуши добре, да не проникне в нея вода.
— За всеки случай — усмихна се той и ми каза една английска поговорка, която много приличаше на нашата:
„Вържи попа, да е мирно селото.“
Поисках от Смит цигари и запалка, за да почерпя туземците.
— Нима диваците пушат тютюн? — учуди се той. — Откъде са го взели? Кой го е донесъл, щом на острова няма европейци? Родината на тютюна е американският континент. Той бил пренесен в Европа за пръв път от Христофор Колумб, а след това бил разпространен в Азия и другаде. Ако тия диваци са живели досега изолирани от останалия свят, откъде са взели тютюна и кой ги е научил да го отглеждат? Може би Магелановите моряци?
— Не, сър. Техният тютюн не е истински. Те пушат сухите листа на някакво растение, което се среща на острова в диво състояние. Какво е това растение, не зная. Но макар техният „тютюн“ да не е истински, туземците са страстни пушачи. Пушат дори и жените.
— Щом е тъй — каза Смит, — аз ще ви дам моята табакера и тая запалка. Те се затварят херметически и не пропущат вода. Направени са по специална поръчка.
— Но те са ви нужни, сър…
— О, бъдете спокоен, имам няколко.
Искрено му благодарих.
— Почерпете диваците — усмихна се Смит, — но внимавайте да не ви почерпят и те с някое копие или с отровна стрела…
— Бъдете спокоен, сър — обади се капитанът. — Докато тая пушка е в ръцете ми, няма да се дадем на диваците.
Доплувахме до брега и се запътихме към малкия залив, където за пръв път излязохме на острова преди няколко месеца. Надявахме се да намерим някого при лодките и не се излъгахме: трима туземци прикрепяха „платно“ от рогозка към „мачтата“ на една лодка. Тази мачта не беше нищо друго освен една дълга върлина от бамбук. Туземците тъй бяха се увлекли в работата си, че не ни забелязаха. Стерн се спря на известно разстояние от тях, а аз тихо се приближих до лодките. Първият туземец, който ме видя, тъй се уплаши, че изтърва рогозката и падна на пясъка. Другите двама клекнаха в лодката и ме гледаха разтреперани, сякаш бях някакъв див звяр, който ще ги разкъса.