— Тауо дола — поздравих ги аз.
Този поздрав — тауо дола — означаваше „приятна работа“, но се употребяваше от племето бома във всички случаи и можеше да означава и „приятен лов“, и „приятен обед“. Исках да разбера дали племето занго говори същия език, както и племето бома. Казах на туземеца, който беше паднал по очи на пясъка и не смееше да стане, нито дори да ме погледне:
— Илан! — Стани!
Той веднага стана, като трепереше. И другите се изправиха в лодката.
— Каа ну! — Ела тук! — обърнах се към туземеца, който беше паднал на пясъка.
Той пристъпи крачка към мене и се спря. Отидох при него и му дадох една празна консервена кутия. Той не знаеше какво да прави с нея. Взе я с разтреперани ръце, но не спускаше поглед от мен. Дадох по една кутия и на другите двама. Окачих им и по един гердан на шиите. Едва сега те като че ли почнаха да идват на себе си. Този, който беше паднал на пясъка, опипваше с ръце герданчето и ме поглеждаше недоверчиво. Може би не вярваше, че това „скъпоценно“ украшение е вече негово.
— Тацири? — Хубаво ли е? — попитах го аз. Той едва промърмори под нос:
— Тацири…
Герданите наистина им харесаха, това личеше по техните пламнали от възторг очи. И как да не им харесат? Те са носили досега гердани само от раковини или от зъбите на животни и никога през живота си не са виждали стъклени синци с такива ярки цветове — сини, зелени, жълти, червени… Но аз пазех най-голямата изненада за най-после, когато туземците до насита се нарадват на празните кутии и на герданите.
Капитанът стоеше десетина крачки настрана и държеше пушката си готова „за всеки случай“.
— Добре отива работата, нали? — обади се той.
— Отлично — отвърнах аз. — Можеш да дойдеш при нас… Само че… страх ме е да не се уплашат от пушката и да избягат.
— Пушката едва ли ще стреля — каза капитанът.
— Защо?
— Патроните са мокри.
Не бях сигурен дали бих се приближил тъй смело до туземците, ако знаех, че патроните са мокри. Защото Лахо и Габон ми бяха наговорили толкова лоши работи за тия хора… Пък и нали пострадахме веднъж от тях … Но сега нямаше причини да се страхуваме. Тримата диваци разглеждаха пъстрите герданчета с мълчалив възторг и никак не приличаха на опасни людоеди.
— Как се казваш? — попитах туземеца, който беше паднал на пясъка.
Той беше стар човек с набръчкано лице, с бяла сплъстена коса, която висеше на плитки край ушите му. На дясната му ръка над лакътя имаше доста дълбока рана или от копие, или от някакъв друг остър предмет.
— Гахар — отвърна той.
— А ти? — обърнах се към втория туземец. Той беше млад, с бухнала, черна къдрава коса, която лъщеше на слънцето като намазана с катран. Големият гребен от бамбук, затъкнат в косата му над челото, приличаше на
козирка.
— Таной — отвърна младият мъж.
Третият — нисък, слаб, със сухо лице — се казваше Индал.
Гахар значеше птица, таной — дърво, а индал — папагал.
Бях забелязал и при племето бома, че имената и на жените, и на мъжете означават обикновено названия или на животни, или на растения.
Извадих сребърната табакера на плантатора, взех цигара, щракнах запалката и запуших.
Тримата мъже ме гледаха като втрещени. Те за пръв път виждаха запалка и никога не са допущали, че може да се добие огън по такъв лесен начин. За тях това беше истинско чудо, гръм от ясно небе.
Угасих запалката и поднесох табакерата към Гахар, но той отстъпи назад и не посмя да посегне към нея. Тогава сам му дадох цигара и той я взе. Но щом щракнах запалката, той пак се отдръпна назад.
До лодката димяха няколко главни. Гахар запали цигарата си от тях. Индал и Таной също взеха цигари и ги запалиха от главните.
Седнах на пясъка и казах на туземците да седнат срещу мене. Те се подчиниха плахо. По-старите — Гахар и Индал — седнаха кръстато, с подгънати крака, а младежът коленичи настрана от тях.
— Каа ну — казах му аз и той веднага се примъкна до другите двама.
Техният език беше почти същият като езика на племето бома. Наистина още в началото забелязах известна разлика в отделни думи, но това не пречеше да се разбираме.
Оставаше последната изненада. Подадох едно огледалце на Гахар. Като видя в него лицето си, той се отдръпна назад повече изненадан, отколкото уплашен. Той сигурно се е оглеждал в застояла вода, но никога не беше виждал толкова ясно лицето си. Огледалата направиха на туземците по-голямо впечатление от празните кутии, герданите, цигарите и запалката, а всички изненади и „чудеса“, взети заедно, така ги смаяха, че те просто не знаеха какво да кажат.