— Да — потвърдих аз. — Африка е била съединена не само с Индия, но и с Америка. Но в течение на милиони години вълните са извършили своето разрушително дело, постепенно са разкъсали част от сушата, а друга част потънала в морето. Нищо ли не сте чували за Атлантида?
— Чувал съм — каза Смит, — но какво беше, не помня.
— Атлантида се е простирала от дванадесетия до четиридесетия градус северна ширина в Атлантическия океан. Древният философ Платон пише, че на тази обширна земя живеел войнствен и храбър народ — атлантите. Те воювали срещу древните елини и стигали чак до Египет. Но веднъж настъпило бедствие — силно земетресение и наводнения унищожили Атлантида за един ден и една нощ. Над водата сега се издигат само най-високите й върхове — днешните Азорски и Каролински острови, Мадейра и Зеленият нос. Учени като Ориген, Порфир, Ямблик, Хумболд и други отричат съществуването на Атлантида, но Плиний, Алтан, Енгел, Турнафор, Бюфон го признават. И ако ние приемем, че Платон и другите са прави, трябва да се съгласим, че потъналата Атлантида някога е свързвала Африка с Америка. Предполага се, че е съществувала суша, която някога е свързвала Южна Африка с Индия и също е потънала като Атлантида. Може би нашият остров е част от тази потънала суша.
— Много далеч отидохме — снизходително се усмихна Смит. — От една обикновена кокошка до потънал континент. Това за Атлантида приказка ли е или наука?
— Предположения на науката, сър.
— Аз вярвам в науката — заяви Смит, — но не и в нейните предположения. А тази птица каква е?
— Това е гамрай, от рода на птиците носорози — отговорих аз. — Виждате ли нейния здрав извит клюн? Тя може да убие човек, ако го удари по главата.
— Опасна птица! — възкликна капитанът. — Ас какво се храни? Вярвам, не с човешко месо?
— Разбира се, че не. Тя не е придирчива, храни се с плодове и дребни животни. Но знаете ли кое е най-интересното? Тя е като старите феодали, които са заключвали жените си в замъци, оградени с крепостни стени.
— Нищо не разбирам — сви рамене капитанът.
— Ще ви обясня — обърнах се към Стерн, защото Смит не ме слушаше. Той беше клекнал до гамрая и разглеждаше перата му. — Женската си намира удобно жилище в хралупата на някое сухо дърво, оскубва меките си пера, направя си гнездо, снася пет-шест яйца и ляга да ги мъти, а мъжката я зазижда с глина. Оставя й само една малка дупка, през която я храни.
— Наистина ли? — попита капитанът. — А защо я зазижда? Вярвам, че не от ревност като феодалите?
— За да я предпази от враговете й. Женската стои зазидана, докато малките се излюпят и им поникнат пера. След това мъжката разбива с клюн глината и повежда семейството си по дърветата…
— Но аз трябва да призная — обади се Смит, — че месото на птиците носорози е малко жилаво. Преди да го опечем, трябва да го увием в листа от пъпешово дърво.
До обед никой не дойде от племето бома. Ние се изкъпахме, нахранихме се с консерви и легнахме на сянка. Смит и Стерн веднага заспаха, но на мен не ми се спеше. Отидох на брега, седнах под сянката на едно дърво и се замислих. Какво нещо е животът наистина! Играе си с мене, както вълните си играят с лодка без гребец. Аз не съм господар на себе си, не мога да правя каквото си искам и да живея, както ми харесва. Принуден съм да се скитам по света да търся работа на хиляди километри далеч от своя роден край, в чужди и непознати страни, далеч от близки и приятели. Къде бях преди една година? Или преди месец? Има хора, които пътуват по света с чекова книжка в джоба, теглят пари от банките и живеят за свое удоволствие. И все пак техният живот не е осеян с рози. Те са преситени и скучаят. Те приличат на хлебар, който всеки ден изпича стотици хлябове, а се насища само с един, или на готвач, който готви в казани и затова изяжда порцията си без охота, А на гладния всичко му е вкусно. Нахрани ли се днес, почва да мисли за утре…
Туземците не дойдоха и следобед. Реших да им оставя трите празни консервени кутии и басмата, която носех за тях, и ги окачих на дървото до кокосовите орехи.
— Да вземем орехите — предложи Смит.
— Не — възразих аз. — В яхтата имаме достатъчно.
— Търговията си е търговия, сър — настояваше Смит. Но аз решително се противопоставих.
— Тия хора ме храниха шест месеца, сър — казах аз. — Те напълно заслужават парче басма и няколко празни консервени кутии.
Очаквах Смит да ми каже: „С чужда пита помен правиш!“ Но той не каза нищо, може би защото тази нашенска поговорка не му беше известна.
III
Веднъж в малкия залив дойдоха двадесетина туземци и с възбудени гласове почнаха да изтикват лодките във водата. Между тях беше и Гахар. И той като другите викаше силно, дори се разпореждаше и даваше заповеди. Когато го попитах къде отиват, той със светнал поглед ми каза: