Младежът през всичкото време мълчеше. Лицето му беше доста красиво, с правилни черти, с малко месести устни, с черни очи и черни сключени вежди. Тялото му не беше много черно, носът му не беше сплескан като на някои туземци, а прав, почти римски. Когато му казах, че всяка заран трябва да идва да го превързвам, Амбо кимна с глава:
— Нана. Ще идвам…
Подарих му едно огледалце и наредих да го отнесат в селото. Гахар и Таной останаха при мене. Гахар извади своето огледало от малката си торбичка, която винаги носеше привързана на шията си, извади две добре изгладени мидени черупки и почна да скубе с тях космите на мустаците си като с щипци. Той изскубваше само ония косми, които бяха увиснали над устата му и му пречеха да се храни. И Таной си спомни за своето огледало, извади го от торбичката си и също почна да се оглежда. Най-напред той поправи големия гребен от бамбук, затъкнат в косата над челото му, после извади две тънки върви, пак от торбичката си, нагласи ги успоредно една до друга и като ги хвана с ръце за двата края и ги обтегна като струни, почна да ги върти из брадата си. По-дългите косми се увиваха около канапа, Таной силно го дръпваше и космите се изскубваха заедно с корените. Това беше „сухо бръснене“.
Гахар свърши своя „тоалет“, въздъхна и каза замислен:
— Уин уин! (Много лошо!) Арики каза: пакегите са опасни.
— Кой е този Арики? — попитах го аз.
Гахар се изненада. Нима не зная кой е Арики? О, Арики е „калиман биля“ — голям човек! Арики е рапуо! Арики знае какво мислят хората. Арики може да прогони рибите в Голямата вода. Арики може да докара дъжд и арамру…
„О. голям човек е Арики!“ — няколко пъти възкликна Гахар. Попитах го по-голям ли е от тана Боамбо? Гахар се замисли, но като не знаеше какво да отговори, сви рамене. От неговите думи разбрах, че Арики е нещо като жрец на племето.
— Какво още казва Арики? — попитах стария си приятел.
— Арики казва, че белите хора от луната ще прогонят рибата от морето.
— А каза ли, че пакегите ще докарат арамру?
— Каза, Арики каза, че Дао ще накаже с кадити всички, които ходят при пакегите.
— Какъв е този Дао?
— Не е човек.
— А какво е?
Гахар ми обясни, че Дао е техният идол. Той бил направен от дърво. Племето го пазеше в „либата гаолани“ — колиба на вечния огън. Тази колиба била вън от селото, в гората. В нея винаги горял огън. Огънят се поддържал от най-старата жена на племето. Тя живеела в колибата на вечния огън и никога не излизала от нея.
— А къде живее Арики? — попитах го аз.
— В селото.
— А тана Боамбо?
— В селото.
Гахар разпали любопитството ми и аз повторно го попитах:
— Кой е по-голям човек — тана Боамбо или Арики?
Той отново сви рамене — или не знаеше, или не искаше да ми каже. Забелязах, че когато става дума за Арики, старият човек понижаваше гласа си и шепнеше, сякаш се страхуваше да произнася името му.
III
Минаха още две седмици. Раната на Амбо почти беше зараснала. Той всеки ден идваше в малкия залив и след като превържех раната му, сядаше до мене и почваше да ме разпитва кой е направил герданите, огледалата и шарените парцалчета, които подарявах на туземците, кой е направил чантата с лекарствата и самите лекарства…
— Има ли много хора на луната? — попита ме той веднъж.
Отговорих му, че на луната няма хора, но той не повярва. На свой ред и аз го попитах:
— Арики лош човек ли е, или добър?
— Лош — отговори Амбо. — Уин уин. Арики казва, че ще умра от твоя кобрай.
— Но ти сам видя, че оздравя…
— Оздравях. Ти ми даде нанай кобрай. Вчера срещнах Арики и му казах: „Амбо оздравя. Амбо не умря. Пакеги даде на Амбо нанай кобрай. Пакеги нанай биля.“
— А той какво ти каза?
— Каза ми, че Дао ще ме накаже с кадити. Ще умра от кадити.
— Вярваш ли му?
— Арики лъже — отговори Амбо. — Арики уин биля. Аз му подарих малкото ножче, което капитанът беше ми дал някога. Амбо много се зарадва и побърза да отиде в селото да се похвали какво чудо му е дал белият човек от луната.
С Амбо станахме големи приятели. Откак излекувах раната му, той коренно промени отношението си към мене. Недоверието му изчезна. Той просто не знаеше как да ми благодари. Понякога ми разказваше за Арики. Арики бил стар човек. Бил препасан със седемте пояса на мъдростта. Бил рапуо — първо-жрец. Плашел туземците с някакви бели листа, които уж му казвали какво мислят хората. Който не му се подчинява, заплашвал го с Дао, идола на племето. Дао щял да умъртви непокорния с кадити от очиларка. А хората най-много се страхували от очиларките, защото тяхната отрова е смъртоносна.