Но не скуката — друго ме тревожеше и не ми даваше покой. Вместо да се приближавам към своята родина, обстоятелствата ме тласкаха все по-далеч от нея. Докога ще продължава това?
Втора глава. На път за Кокосовите острови. През Суецкия канал и Червено море. Джеда и Аден. Индийският океан. На екватора. Какво казва един испански географ за остров Тамбукту. Ураганът. Корабокрушение
I
Моторът пулсираше като живо сърце в дъното на яхтата, попътният вятър леко надуваше платната и градът с петдесетте народности бавно потъваше зад кичестите палми по брега на морето.
Живял си в някой град, спал си на плочника край пристанището, изравял си корички хляб в кофите за смет, за да се нахраниш, и ето напущаш този злополучен за тебе град. Той изчезва в знойната тропическа жега заедно с нечистите си крайбрежни улички, по които си минавал много пъти, няма ги вече хората, с които си делил радости и скърби и които може би са те огорчавали, и чувствуваш, че от сърцето ти се откъсва нещо скъпо. И тогава забравяш разочарованията и мъките, които ти е донесъл градът, забравяш дребните недостатъци на хората и си спомняш само хубавото. Да, ние идеализираме хората, когато сме далеч от тях. Отдалече всеки паметник е красив, защото не забелязваме грапавините по него. Когато Наполеон умря на остров Света Елена, благодушните историци си спомниха само неговите заслуги и го окичиха с ореола на славата. Но какво беше му казал веднъж Талейран, неговият пръв министър? „Жалко, че такъв велик човек е толкова зле възпитан.“ Луната свети, защото е далеч от земята — стара, неоспорима истина. Но истина е и това, че ние обикваме някои хора едва когато ги опознаем отблизо. Такъв човек беше Мехмед ага. Макар да беше съдържател на кръчма, в която порокът от цял свят си даваше среща, аз винаги ще си го спомням с добро чувство, защото той беше единственият човек в Александрия, който топло, бащински се отнесе към мене и ми помогна.
А какво да кажа за града? В него бях преживял толкова горчивини! И все пак, когато се отдалечаваше от погледа ми, когато потъваше в зеленината на палмите, аз вдигнах ръка и развях кърпичката си на прощаване. Защото там остана един близък човек, който ми помогна в най-трудните дни на живота ми. Самият град ми беше чужд, както ми бяха чужди и петдесетте езика, на които говореха жителите му. Наистина странно. Какво може да разбере египтянинът от езика на търговеца китаец и от неговата усмивка, която никога не изчезва от лицето му? Какво значи за мъдрия персиец потокът от думи, с които старият евреин хвали стоката си, застанал на прага на малкото си дюкянче? Или светналият поглед на японеца с восъчно лице — за мрачния арабин? И все пак хората, събрани в Александрия от всички краища на света, се разбират достатъчно добре. Китаецът винаги ще намери необходимите думи, за да продаде един книжен фенер за украса или едно пъстро ветрило на жената на някой паша, старият евреин ще уплете в мрежата на думите си някой французин и ще му тикне в ръцете евтина табакера с красиви инкрустации, а японецът ще смекчи коравото сърце на мрачния арабин с тънките си фаянсови чашки за чай, изпъстрени с нежни фигурки на дребни японки в пъстри кимона. И ти почваш да разбираш, че Александрия не е Вавилон. Човек може да не знае езика на египтяните и пак да се чувствува сред тях като у дома си, ако има пари. За богатия всички врати са отворени. Особено за богатия англичанин, който по това време бе истинският господар на Египет. Когато англичанин влезе в дома на египтянин, той се чувствува като в свой дом, но влезе ли египтянин в къщата на англичанин, чувствува се като чужденец. А какво да кажа за американците? Както навсякъде по света, те идват тук с „добри“ намерения, разглеждат, проучват, предлагат своята „безкористна помощ“, кроят тайни и явни планове за съюзи и ако не успеят, не се отчайват и почват отново.
Янките са неуморими.
Простих се с пълноводния Нил, с древните пирамиди и тайнствения Сфинкс, с легендите за Цезар и Клеопатра, с всичко, с което се гордее тази гореща страна — простих се мълчаливо, без сълзи и клетви: само една въздишка — това беше всичко.
Платната на яхтата трептяха изпънати. Вятърът духаше от сушата към морето, но щом навлязохме в Суецкия канал, той утихна. Порт Саид, Суец — ниски, голи брегове, жълти пясъци под огненото слънце и тук-там самотни палми … Къде са девствените джунгли и леопардите, слоновете и крокодилите, пъргавите газели и красивите зебри, жирафите с дълги шии и свирепите лъвове, къде са маймуните, които се срещат на всяка страница в екзотичните романи за Африка? За да видите поне едно от тия животни, трябва да пропътувате стотици километри навътре из страната, а някои от тях никога няма да видите, защото човекът отдавна ги е изтребил. Много страшни неща съм чел за Африка и много красиви описания даваха криле на въображението ми, преди да я видя. Но след като опознах макар и едно малко кътче от нея, аз се разочаровах не от Африка, а от авторите на екзотични романи, които пишат за тази страна, без да я познават. Тук бедността и богатството на природата се редуват: след огнедишащите пустини идват прохладните оазиси, скалистите планини се сменят с непроходими джунгли, след горещите дни идват студените нощи, а жълтите еднообразни вълни на пясъчните дюни свършват с кичести плодородни долини. Страна на огромни богатства и на безкрайна бедност, земя на контрастите — такава е Африка. (Сахара е най-голямата и най-горещата пустиня на земното кълбо. Средната температура през зимата (януари) е — 10 градуса C, а през лятото (юли) +40 C.)