— Мараро! — каза Зинга, като гледаше краткия полет на хвърчащите риби6.
Но мен повече ме интересуваха хората, отколкото рибите.
Попитах Амбо и Зинга колко жители има цялото племе, но те не можеха да ми кажат. Поисках да узная колко жители има само тяхното село — но те и това не можаха да ми кажат, защото не знаеха да броят повече от десет. Тогава ги попитах в колко села живее племето занго. Амбо показа петте пръста на дясната си ръка и каза:
— Леон ба.
— А колко махали има вашето село? Амбо показа трите си пръста:
— Дар.
— А колко колиби има във всяка махала?
Амбо се замисли, после показа пръстите и на двете си ръце:
— Леон-до.
Значи, в трите махали на селото имаше около тридесет колиби. Ако във всяка колиба живееха средно по четирима или петима души, ще рече, че цялото село има от сто и двадесет до сто и петдесет жители, а петте села — от шестстотин до осемстотин. Отново попитах Амбо дали племето бома има повече жители от племето занго. И Амбо, и Зинга отрицателно поклатиха глави. Не, племето бома било малко. То било наполовина по-малобройно от племето занго.
— Защо племето занго и племето бома враждуват? — полюбопитствувах аз.
. — Бома уин уин — отвърна Амбо.
— Защо да е лошо? Какво ви е направило?
— Биляр бома прави уин кобрай — отговори Амбо. И той, и Зинга ми обясниха, че ако някой от племето занго остави някъде недоизядена храна или плод и ги намери някой от племето бома, той може да му направи „уин кобрай“ — магия, от която човекът от племето занго ще се разболее, а може и да умре. Помъчих се да ги убедя, че това не е вярно, че хората от племето бома са също тъй добри, както и хората от племето занго, но Амбо и Зинга клатеха глави и повтаряха това, което бяха чули от другите:
— Биляр бома уин уин.
— А Арики?
— Арики уин уин — тихо пошепна Зинга.
— А защо се съгласи да живея в тази колиба?
— О, ти спаси Боамбо от смърт — извика Зинга.
— Арики се страхува от тебе — каза Амбо.
— Защо?
— Защото си лапао. Защото имаш пушка, която прави гръмотевици. Защото можеш да запалиш водата и да изгориш морето.
— Да изгоря морето? — учудих се аз. Амбо кимна с глава:
— Да. Веднъж ти запали вода у дома…
— Кога съм запалил вода?
— Когато змията беше ухапала нашия набу. Тогава ти наля вода в една бяла черупка и я запали. Арики видя и много се уплаши.
Спомних си, че тогава запалих в една чинийка спирт, за да обгоря иглата на спринцовката. Арики и всички други помислили, че това е вода, и решили, че мога да запаля водата в океана…
Слязохме в колибата. Зинга се залови да чисти с мидена черупка таро и ямс, а ние с Амбо отидохме за вода. Аз напълних една тръстикова „бутилка“ със студена вода от малката рекичка, която протичаше наблизо, а Амбо напълни друга тръстика с вода от океана. Когато се върнахме в колибата, Зинга беше изчистила тарото и ямса и ги сложи в едно гърне. Амбо наля в гърнето сладка вода, наля малко и от солената и го постави на трите камъка над огъня, а Зинга наряза листа от батати и млади филизи от захарна тръстика, сложи ги в гърнето и го покри с черупка от кокосов орех.
Слънцето беше се спуснало над залива. Горещината почна да намалява. Из гората се чуваха гласовете на птичките, крещяха папагали. Дойде Гахар, донесе ми един едър кокосов орех и ми каза, че довечера отива да лови риба.
— Може ли да дойда и аз? — попитах. Гахар кимна с глава:
— Щом залезе слънцето, ела при лодките. Седнахме на нара. Гахар мълчаливо ме поглеждаше, сякаш искаше да ми каже нещо.
— Кажи, кажи — насърчих го аз. — Какво има?
Той ми каза, че в едно съседно село умряла някаква жена, и ме попита дали мога да я съживя. Веднъж бях му казал, че не мога да съживявам умрели хора, но, види се, той не беше повярвал.
— Андо може да събуди умрял човек, но не иска — упрекна ме той.
Какво да му кажа? Как да го убедя, че смъртта е такъв съдия, чиято присъда никой не може да отмени? Все едно, той не ми вярваше. Според него белият човек от луната всичко може. Щом може да запали водата в океана и да прави гръмотевица, защо да не може да съживи и умрял човек? Нали тана Боамбо щеше да умре, а белият човек го спаси…
6
Преди да излети, хвърчащата риба развива под водата голяма скорост благодарение на винтообразните движения на опашната си перка. След това излиза на повърхността, като продължава да увеличава скоростта на движението си. Едва тогава с удар на опашната перка летящата риба се откъсва от водата и започва да „лети“ със своите широки и дълги гръдни перки. Това е планиращ полет, тъй като тя не маха перките си, както птиците махат крилете си. При срещуположен вятър дължината на пролетяното пространство се увеличава поради увеличената подемна способност на въздушното течение. По време на летенето рибите могат да изменят направлението си, ако на пътя си срещнат препятствие. Летящата риба може да пролети разстояние до 150 метра, като се издига на височина над водата от пет до десет метра. Продължителността на летенето е 18 секунди. Летящите риби излитат от водата най-често, когато ги преследва някой хищник, но затова пък често стават жертва на морските птици, които ги ловят във въздуха.