— Откъде знае, че са лоши? — попитах аз. — Ние сме първите пакеги на вашия остров.
Боамбо кимна с глава. Така е. Жителите на острова за пръв път виждат бели хора, но техните прадеди добре ги познавали. И главатарят ми разказа една стара легенда, която се предавала от поколение на поколение.
Някога, през времето на великия главатар Пакуо, на острова дошли пакеги с голяма лодка и не се върнали вече в своята страна. Те казали, че са дошли от луната. Били много силни, защото имали стрели, които пускали гръм и мълнии. Племето се страхувало от тях. Белите хора почнали да се разпореждат на острова и да заповядват. А когато великият главатар Пакуо им възразил, те го затворили в една колиба и на негово място сложили за главатар свой пакеги. Отначало племето се подчинило, защото се страхувало от стрелите на пакегите, но после хората въстанали, убили една част от белите хора, а другите изловили и ги затворили в колибата, а Пакуо освободили. Попитали великия главатар какво да правят с пакегите, а той им казал: „Вържете им по един камък на краката и ги хвърлете в Голямата вода“. Хората казали: „Не, по-добре да ги опечем и да ги изядем.“ А Пакуо им казал: „Пакегите са лоши и месото им е лошо, не бива да ги ядете.“ Те го послушали, вързали по един камък на краката на белите хора и ги хвърлили в Голямата вода. Но един пакеги успял да избяга. Когато казали това на Пакуо, той заповядал на хората от своето племе: „Идете и го търсете седем дена и седем нощи — толкова, колкото те ме държаха затворен в колибата. Ако го намерите, постъпете с него, както с другите — хвърлете го в Голямата вода. Ако не го намерите за седем дена и седем нощи, нека остане жив …“ Така казал Пакуо, мъдрият главатар на племето занго. И затова, когато Арики настоявал и с нас да постъпят така, както някога заповядал Пакуо, Боамбо нямал право да се противопостави.
Това предание потвърждаваше разказа на стария испански географ за Магелановите моряци. Аз бях сигурен, че някои от тях наистина са отказали да се върнат в Испания и са останали да живеят на остров Тамбукту. Това личеше по самите туземци. Докато кожата на някои от тях беше значително по-тъмна от кожата на другите, а лицата им по-груби, с изпъкнали скули и дебели устни, със сплескани носове и ниски чела, лицата на другите бяха по-красиви, с правилни черти, с римски носове, с по-високи чела, а косите им, макар и черни като смола, не бяха тъй къдрави като косите на другите. Преплитането на цветната с бялата раса беше очевидно. Но тъй като аз не бях специалист в тази област на науката и не можех с увереност да потвърдя това научно, реших, че тази тайна би могла да бъде разгадана само от белите листа на Арики. Аз мислех, че те биха ми разкрили тайната на легендата за Магелановите моряци също тъй, както „разкриваха“ на Арики какво мислят хората. Защото предполагах, че белите листа не са нищо друго освен някаква книга, останала от Магелановите моряци. Попитах Боамбо кога е живял великият Пакуо, за да видя дали преданието съвпада с времето, когато Магелан е обикалял земното кълбо. Но Боамбо не можа да ми отговори.
— Кой може да преброи звездите на небето? — каза той, като сви рамене.
Наистина безполезно беше да го питам. Туземците не мереха времето с години, а с луни (месеци). Освен това те умееха да броят само до десет.
— Не зная колко луни са се минали от времето на великия Пакуо — продължи Боамбо, — но оттогава нашето племе се страхува от пакегите.
— Но сега никой не се страхува от мен, нали? — попитах го аз.
— Никой — потвърди Боамбо. — Всички те обичат, защото си лапао, победител на кадити. Ти лекуваш хората, това е хубаво. Но се пази от Арики. Той е рапуо и Дао е на негова страна.
Аз напълно се убедих, че всички злини идваха от тоя безжизнен идол, от това творение на първобитния човешки ум, създадено от страха пред природните стихии. Туземците не разбираха причините на природните явления и с течение на вековете си създали божество, което да ги закриля от тях. И докато съществува вярата в неговата свръхестествена сила, винаги ще се намират хора като Арики, които ще използуват невежеството на другите. Аз ясно съзнавах, че не е по силите на един човек да изтръгне племето от голямата заблуда и да го отърве от Арики. Но това не ме отчайваше. „Лош борец е оня, който се бои от трудностите — казвах си аз, — но още по-лош е оня, който ги пренебрегва.“
Боамбо мълчаливо изрязваше шарки върху своето копие. Аз се излегнах на нара и се замислих. Да, и тук хората си имат своите радости и скърби. И тук те се чувствуват щастливи или нещастни, както всички хора на земята. Но каква голяма беше разликата между понятията за щастие и нещастие! Тук един ловец се чувствуваше нещастен, ако през време на големия лов не убие животното, което е преследвал. Но ако го убие, от него по-щастлив няма. Туземците лесно постигаха щастието, защото се задоволяваха с малко. Първобитният начин на живот беше ги научил да са доволни от това, което им е най-необходимо. Ето Боамбо ще се чувствува щастлив, ако неговото ново копие стане по-красиво от старото. Но защо му е ново копие, щом има старо? Отговорът беше само един: защото в него съществуваше стремеж към по-хубавото, по-съвършеното. Аз го попитах: