— В селата има много болни — казах аз, като смукнах дим от малката си луличка. — И в Калио, и в Зарум, и в Хойда. и в Балда. Аз имам нанай кобрай, ще отида да ги лекувам.
— Не! — трепна първожрецът, като ме стрелна с острия си поглед. — Ще отидеш след празника на Дао.
— Но ти сам каза, че до празника има още много луни — възразих аз. — Дотогава много болни ще умрат. Трябва да ги спася.
Арики се престори на глух. Облегна се до стената и бавно започна да пълни с тютюн луличката си, която беше угаснала. Аз му подадох цигара и щракнах запалката, но той рязко махна с ръка и отказа да вземе цигарата. Вгледах се в сухото му набръчкано лице и се помъчих да отгатна мислите му, но това беше много трудно, почти невъзможно. Нито един мускул не трепваше на лицето му. Сега той приличаше на мумията на египетския фараон Рамзес II — със свити тънки устни и с притворено дясно око; с лявото разглеждаше шарките на тръстиковата си луличка. После, като запали лулата си с един въглен от огнището и като смукна дим, промълви глухо:
— Дао наказва хората с кадити, а ти тичаш да ги спасяваш … Не позволявам!
— Защо? — попитах го аз. — Трябваше ли да оставя тана Боамбо да умре? Аз излекувах и сина на тана Боамбо, и стария Гахар, и много други хора. Арики трябва да е доволен…
— Не и не! — отсече строго първожрецът. — Ти отиваш против Дао!
Той повиши глас и заплашително вдигна ръката си, сякаш искаше да ме спре. Гневът му, студен и неудържим, растеше, но аз исках още повече да го разпаля, за да го накарам да каже всичко, което мисли.
— Зная защо не позволяваш — казах аз с равен глас, като се преструвах на спокоен.
— Защо?
— Защото се страхуваш!
— От кого?
— От мен!
Арики се изсмя, но по очите му личеше, че не му беше до смях. Техният блясък беше станал още по-студен, а лицето му потъмня, бръчките му станаха по дълбоки.
Аз продължих:
— Хората казват: „Дао ни праща смърт, а пакеги ни спасява. Арики ни прави зло, взема по десет кожи от големия лов, а пакеги прави добро. Кой е по-добър — Арики или пакеги?“ Така казват хората. Затова не искаш да ги лекувам.
Очаквах да избухне буря, но Арики беше успял да се овладее и ме изслуша с учудващо спокойствие. Да, когато искаше, той можеше да се владее. Той притежаваше това ценно качество, което понякога липсваше на мен, неопитния младеж.
— Кисел си като зелен плод — тихо заговори той. — Защото си млад. Ако не слушаш Арики, лошо те чака. Много лошо. Запомни това … И помисли, кой от кого трябва да се страхува? Арики от теб или ти от Арики? Какво си ти? Пакеги! Хе-хо!
Той презрително плю.
— Пакеги гена! — извиках аз. — Разбираш ли? Пакеги гена!
Аз нарочно повиших глас, за да придам по-голямо значение на думите си. Да, аз не съм просто пакеги — бял човек, — а пакеги гена — бял човек от луната. Нека не забравя това първожрецът. Но той не обърна внимание на думите ми и ме попита дали мога да летя като птиците и дали мога да плувам като рибите. Този въпрос ме учуди. Аз не знаех какво целеше Арики и все пак трябваше да призная, че не мога да летя като птица, нито да плувам под водата като риба.
— На какво се надяваш тогава? — попита Арики. — Ти не можеш да избягаш от нашия остров. Не можеш — не! Ще живееш при нас, при нашето племе. Какво трябва да правиш? Помисли и ми кажи. Трябва ли да слушаш Арики? Трябва! Защото Арики е рапуо! Защото всички слушат Арики. Какво си ти? Пакеги гена? Хе-хо! А можеш ли да изопваш лък и да се биеш със стрели? Можеш ли да мяташ копия? Не можеш! А Арики всичко може. Всичко! Хе-хо!
— Всичко ли? — попитах го аз. — А може ли Арики да прави гръмотевици? Не може! Може ли да запали Голямата вода? Не може! Може ли да спасява хората от смърт? Не може! А аз мога!
Арики изведнъж утихна и мълчаливо наведе глава. Думите ми го накараха да се замисли. Той разбираше много добре, че има опасен човек насреща си — човек, който може да прави гръмотевици и да запали водата в океана. Той вярваше в това и като знаеше, че неговите бели листа и дървеният идол са безсилни срещу мен, реши отново да ме спечели на своя страна.
— Послушай какво ще ти каже старият Арики — заговори той по-меко, като вдъхна дълбоко тютюнев дим. — Искаш ли биляр занго да те уважава още повече и да изпълнява всичко, каквото кажеш?
Аз кимнах утвърдително с глава.
— Добре, стани даго на Канеамеа, аз ще те направя рапуо. Не защото се страхувам от тебе — невъзмутимо излъга той, — а защото обичам дъщеря си. Дао не даде на Арики син — ти ще ми бъдеш като син. Но ако не се съгласиш, свивай си опашката! Разбра ли? Анге бу!