- А защо ви хвърлиха? Може би да ви окъпят?
- Може би. Предполагам, че това е някакъв техен обичай, не зная...
- А моят готвач? - попита Смит.
- Грей е умрял от страх - отвърна Стерн. - Той беше голям страхливец.
Смит възрази:
- Не си кривете душата, Стерн. Човек не може да умре от страх.
- Може, и още как! Ако има слабо сърце като Грей...
За да прекратя неприятния разговор, попитах капитана него ли са виждали туземците в своите градини.
- Мене - отвърна той. - Когато ни омръзнат консервите, аз отивам в градините на диваците да бера плодове. И знаете ли какво открих? Вместо аз да бягам от тях, те бягаха от мене. Само вчера, когато ходих за вода, тръгнаха към мене, като ми викаха нещо, но те бяха много, а аз не носех нито пушка, нито пистолет.
Обясних на капитана на какво се дължи вчерашното недоразумение.
- Ако знаеха, че не сте вие, щяха ли да тръгнат към мен? - попита ме той.
- Сигурен съм, че не.
- Тогава не разбирам защо ви е тази война, сър? - обърна се той към плантатора.
- Както искате, но аз си оставам на своето мнение - каза Смит. - Защото не искам да бъда удавен като котка.
- Това няма да се случи - успокоих го аз и като се обърнах към капитана, казах: - Искате ли да ви запозная с моите приятели? Те ме чакат на скалата. Обещах им да се върна при тях.
Капитанът отказа. Бил уморен. А може би се страхуваше, не зная.
Аз исках да изненадам моите приятели с някакъв подарък, какъвто те никога през живота си не бяха виждали, но не можех да взема със себе си нищо по-тежко и затова реших да ги зарадвам с празни консервени кутии. Взех няколко от тях, пробих им дупки, навързах ги с една връв и като ги окачих на шията си, простих се с капитана и с плантатора и излязох от кабината.
- Вземете един спасителен пояс, по-леко ще доплувате - извика след мене Стерн.
- И един пистолет - предложи плантаторът.
Взех един спасителен пояс, но от пистолета се отказах.
Със спасителния пояс много по-лесно стигнах до скалата. Туземците бяха там. Като ме видяха, те се зарадваха и в същото време се учудиха на празните консервени кутии. Дадох по една на Лахо и Габон, а другите раздадох на някои от останалите. Те ги оглеждаха от всички страни, опипваха ги с ръце, почукваха по тях и се радваха като деца. Но те не бяха деца и веднага разбраха ползата от кутиите. Габон пръв гребна вода от извора и пи. Другите го последваха. А Лахо се обля с вода и развесели всички.
Казах им, че в голямата лодка има още двама пакеги и ще трябва да се върна при тях.
- Добри ли са? - попита Лахо.
- Добри - отвърнах аз, макар че за Смит това не можеше да се каже.
- Нека и те дойдат да живеят при нас.
Казах на Лахо, че по-късно и това ще стане.
- Кога по-късно? - попита той.
- След няколко дни.
- След няколко дни? Леон ба? - и той показа петте пръста на дясната си ръка.
- Леон да - отвърнах аз и показах пръстите на двете си ръце.
Той не остана доволен от моя отговор, но кимна с глава и каза:
- Добре, ще чакаме...
- Ще чакаме! - обади се и Габон.
Останалите туземци повториха същите думи, след това всички поред се простиха с мене, като стискаха с десните си ръце моята ръка над лакътя, а с левите ме тупаха приятелски по гърба - и си отидоха. Аз се върнах на яхтата.
II
На другия ден решихме с капитана да отидем на брега на разузнаване. Попитах Смит какво бихме могли да подарим на туземците.
- С подаръци ли искате да ги спечелите? - попита ме той. - Добре, аз няма да ви преча. Ще чакам, докато сам се убедите, че пушките са по-добро средство от дрънкулките.
Той донесе от склада на яхтата десетина герданчета и още толкова малки огледалца, а аз взех от кухнята няколко празни консервени кутии. На първо време това беше достатъчно. Но капитанът беше на друго мнение. Когато тръгнах към палубата, той ме спря и ме попита: - Няма ли да вземете пушка?
- Тия празни консервени кутии струват повече от десетте пушки на мистър Смит - отвърнах аз и му разказах как бяха се зарадвали на консервените кутии моите приятели от племето бома.
Но капитанът си остана на своето мнение. Той взе една пушка, постави двадесетина патрона в една каучукова възглавничка и я запуши добре, да не проникне в нея вода.
- За всеки случай - усмихна се той и ми каза една английска поговорка, която много приличаше на нашата:
"Вържи попа, да е мирно селото".
Поисках от Смит цигари и запалка, за да почерпя туземците.
- Нима диваците пушат тютюн? - учуди се той. - Откъде са го взели? Кой го е донесъл, щом на острова няма европейци? Родината на тютюна е американският континент. Той бил пренесен в Европа за пръв път от Христофор Колумб, а след това бил разпространен в Азия и другаде. Ако тия диваци са живели досега изолирани от останалия свят, откъде са взели тютюна и кой ги е научил да го отглеждат? Може би Магелановите моряци?
- Не, сър. Техният тютюн не е истински. Те пушат сухите листа на някакво растение, което се среща на острова в диво състояние. Какво е това растение, не зная. Но макар техният "тютюн" да не е истински, туземците са страстни пушачи. Пушат дори и жените.
- Щом е тъй - каза Смит, - аз ще ви дам моята табакера и тая запалка. Те се затварят херметически и не пропущат вода. Направени са по специална поръчка.
- Но те са ви нужни, сър...
- О, бъдете спокоен, имам няколко.
Искрено му благодарих.
- Почерпете диваците - усмихна се Смит, - но внимавайте да не ви почерпят и те с някое копие или с отровна стрела...
- Бъдете спокоен, сър - обади се капитанът. - Докато тая пушка е в ръцете ми, няма да се дадем на диваците.
Доплувахме до брега и се запътихме към малкия залив, където за пръв път излязохме на острова преди няколко месеца. Надявахме се да намерим някого при лодките и не се излъгахме: трима туземци прикрепяха "платно" от рогозка към "мачтата" на една лодка. Тази мачта не беше нищо друго освен една дълга върлина от бамбук. Туземците тъй бяха се увлекли в работата си, че не ни забелязаха. Стерн се спря на известно разстояние от тях, а аз тихо се приближих до лодките. Първият туземец, който ме видя, тъй се уплаши, че изтърва рогозката и падна на пясъка. Другите двама клекнаха в лодката и ме гледаха разтреперани, сякаш бях някакъв див звяр, който ще ги разкъса.
- Тауо дола - поздравих ги аз.
Този поздрав - тауо дола - означаваше "приятна работа", но се употребяваше от племето бома във всички случаи и можеше да означава и "приятен лов", и "приятен обед". Исках да разбера дали племето занго говори същия език, както и племето бома. Казах на туземеца, който беше паднал по очи на пясъка и не смееше да стане, нито дори да ме погледне: - Илан! - Стани!
Той веднага стана, като трепереше. И другите се изправиха в лодката.
- Каа ну! - Ела тук! - обърнах се към туземеца, който беше паднал на пясъка.
Той пристъпи крачка към мене и се спря. Отидох при него и му дадох една празна консервена кутия. Той не знаеше какво да прави с нея. Взе я с разтреперани ръце, но не спускаше поглед от мен. Дадох по една кутия и на другите двама. Окачих им и по един гердан на шиите. Едва сега те като че ли почнаха да идват на себе си. Този, който беше паднал на пясъка, опипваше с ръце герданчето и ме поглеждаше недоверчиво. Може би не вярваше, че това "скъпоценно" украшение е вече негово.
- Тацири? - Хубаво ли е? - попитах го аз. Той едва промърмори под нос:
- Тацири...
Герданите наистина им харесаха, това личеше по техните пламнали от възторг очи. И как да не им харесат? Те са носили досега гердани само от раковини или от зъбите на животни и никога през живота си не са виждали стъклени синци с такива ярки цветове - сини, зелени, жълти, червени... Но аз пазех най-голямата изненада за най-после, когато туземците до насита се нарадват на празните кутии и на герданите.
Капитанът стоеше десетина крачки настрана и държеше пушката си готова "за всеки случай".
- Добре отива работата, нали? - обади се той.
- Отлично - отвърнах аз. - Можеш да дойдеш при нас... Само че... страх ме е да не се уплашат от пушката и да избягат.