Облегнат на една от мачтите, аз посрещах настъпването на тропическата нощ, пожелавах на капитана "лека нощ" и отивах да спя.
Ние пресякохме екватора на седемдесет и третия градус източна дължина. До Кокосовите острови оставаха още две хиляди и петстотин километра, а нито един остров не беше отбелязан на картата по нашия път! Островите Чагос оставаха далече на юг и ние нямаше да ги видим. Еднообразната картина на океана почна да ми дотяга, но аз се утешавах с мисълта, че скоро ще стигнем на Кокосовите острови с красива, буйна тропическа растителност и тогава - край на еднообразието и скуката.
Веднъж попитах капитана какво представляват от себе си Кокосовите острови.
- Нищо особено - отговори той. - Пет малки острова, образувани от корали. Но за разлика от много други безлюдни атоли Кокосовите острови са засадени с кокосови палми. Затова се наричат Кокосови. Човешкият труд ги е направил обитаеми, издигнал е селища. Без човека те и досега щяха да си останат гола грамада от сиви и безплодни скали.
- А кой е човекът, който е посадил кокосовите палми? - попитах аз.
- Англичанин - не без гордост каза капитанът. - Александър Хер. В 1823 година той докарал с кораба си от Батавия десетина малайци и цял харем жени и засадил плантация с кокосови палми. След три години още един англичанин - капитан Рос - се заселил на втория от петте острова. Тъй като Хер третирал малайците много зле, те избягали от него и отишли при Рос. Хер останал без работници и се принудил да се махне. По-късно и Рос се втръснал на малайците и те искали да го убият, но жена му, която била малайка, го спасила. Впрочем това е дълга история - има ли смисъл да ви я разказвам? Важното е, че един от петте острова сега е собственост на мистър Смит. Всяка година той прекарва на него по няколко месеца. Щом падне сняг в Англия, Смит се качва на яхтата си и отива на своя остров да прекара студените месеци на топло. Той пази здравето си, за да се радва по-дълго на божия свят, който му е предоставил всичките си блага.
Капитанът млъкна и се загледа в далечината.
- Островите сигурно са много красиви - казах аз.
- Защо мислите тъй?
- Щом мистър Смит прекарва там по няколко месеца в годината...
- Напротив, никак не са красиви - отговори капитанът. - Ниски, без никакви възвишения, с бедна растителност. Единствено кокосовите палми правят пейзажа тропически. Само островите от вулканичен произход са красиви, с планини, реки и долини, с разкошна растителност. А Кокосовите острови са от корал.
- А животни има ли? - попитах аз. - Доколкото разбрах, мистър Смит е страстен ловец.
- Да, той често ходи на лов в Англия, но не и на своя остров.
- Защо?
- Защото там има само няколко вида птици, но и те са толкова малко, че ако мистър Смит рече да ловува, ще ги изтреби за няколко дни. Има и няколко вида насекоми, има и мишки, донесени от Англия с корабите, които спират понякога в лагуната, за да се спасят от бурния океан. Няма нищо друго.
Описаната от капитана картина никак не ме възхити. Очаквах да видя на Кокосовите острови буйна тропическа растителност, истински джунгли, а се оказа, че кокосовите палми са едва ли не единствените дървета. А гори или градини само с един вид дървета, колкото и красиви да са те, уморяват окото и престават да го радват. Все пак се утешавах с мисълта, че ще прекарам на Кокосовите острови само една година...
III
На третия ден, след като бяхме пресекли екватора, излезе насрещен вятър и затрудни движението на яхтата.
- За колко време ще стигнем на Кокосовите острови, ако пътуваме все така бавно? - попитах капитана.
- За две седмици, а може би и повече. Но ако задуха попътен вятър, ще стигнем много по-бързо - отговори старият моряк.
- Защо не пуснете мотора?
- А нервите на мистър Смит? За него времето е пари, каквито той има много, а нервите са живот, преброени години. - И като погледна небето, той продължи загрижено: - Нещо се мъти на хоризонта, страх ме е да не ни връхлети някой ураган. В Индийския океан ураганите са страшни и много опасни.
Към обяд вятърът неочаквано утихна - и платната на яхтата неподвижно увиснаха. Появиха се малки бели облачета, които бързо почнаха да набъбват. Капитанът тревожно се загледа към хоризонта. Лицето му стана сурово.
- Да идем при мистър Смит - каза той и забърза към кабината на господаря.
Мистър Смит пушеше излегнат на кушетката. Когато влязохме при него, той дори не се помръдна.
- Иде силен ураган, сър - заговори капитанът загрижено. - Ако връхлети върху нас, ще ни помете и нищо няма да остане от нашата черупка. Трябва да пуснем мотора и да насочим яхтата на юг. Тогава ураганът ще ни засегне само с крилото си. Освен това предполагам, че на юг от нас има остров, където бихме могли да се скрием в някой залив, ако стане нужда да спасяваме яхтата и живота си.
- Какво бъбрете, Стерн? - сърдито каза мистър Смит и златният му зъб светна с остър блясък. - Вие прекалявате! Спирате яхтата при попътен вятър, за да се изкъпят ония от тюрма, а сега искате да бягате от някакъв въображаем ураган. Яхтата е здрава, ще издържи!
Но капитанът не отстъпи.
- Ако знаехте какво значи ураган в Индийския океан, не бихте говорили така, сър. Впрочем вие можете да говорите каквото си искате, а аз трябва да изпълня своя дълг. Хей, Джони! Кажи да пуснат мотора! Предай на Питер да измени курса - право на юг! - След тая заповед той спокойно се обърна към плантатора: - Мистър Смит, вие сте мой господар, но аз съм капитанът и аз отговарям за живота на хората. Трийсет и пет години съм плавал с големи океански параходи, много урагани съм срещал на пътя си и зная по-добре от вас какво значи ураган в Индийския океан! Аз не съм страхлив, но има ли смисъл сам да се пъхам в ръцете на смъртта? Ако вълната на урагана е широка петдесет мили, ще се спасим. Но ако е сто мили, не гарантирам. В такъв случай само един залив може да ни помогне, и то ако успеем да се укрием в него.
Мистър Смит се намръщи:
- Ти бълнуваш, Стерн! За какъв залив говориш? По тия места няма никакъв остров. Ела да видиш картата!
Отидохме в столовата. Капитанът извади някаква дебела книга от библиотеката, а мистър Смит разгъна една карта и сложи пръст върху мястото, където се намираше яхтата.
- Ето, погледни - каза той, като изпущаше гъсти кълба тютюнев дим. - Сега се намираме на 85 градуса източна дължина и на 6 градуса южна ширина, нали така? А наоколо няма никакъв остров. Най-близо до нас е островната група Чагос, около четиристотин мили на запад и Суматра - приблизително хиляда и двеста мили на изток.
- Зная, сър - отвърна капитанът, като сложи на масата дебелата книга в кожена подвързия. - Островът, за който говоря, не е отбелязан на картата, но затова пък подробно е описан в тази стара, забравена книга. Ето, четете тук:
"Остров Тамбукту се намира в Индийския океан приблизително на 84 градуса източна дължина и 7 градуса южна ширина. Населен е с мирни жители от племето занго, твърде недоверчиви към белите, но гостоприемни, ако белите спечелят тяхното доверие. Магелановите моряци на път от Молукските острови за Испания пуснали котва в единствения залив на острова, осеян с рифове и надводни скали, и прекарали там две седмици. Моряците толкова били възхитени от красотите и плодородието на острова, че десет души от тях пожелали да останат там завинаги. Тяхната съдба не е известна. Според разказите на Магелановите моряци, които се завърнаха в Испания, жителите на остров Тамбукту били диваци, прости и наивни. Те добре се отнесли с тях, позволили им да си вземат вода и продукти, изобщо били много гостоприемни, но се страхували от моряците и ги смятали за опасни хора, дошли от Луната. Между тях имало доста хубави хора с едри, стройни тела, с тъмношоколадова кожа и с черни коси. Мъжете и жените се обличали много скромно - няколко листа, прикачени на тесен пояс от лико, и нищо друго..." - На това място капитанът се закашля и млъкна.