А моряците от "Тринидад" ги постигнала най-тежка участ. Те потеглили с кораба си през Тихия океан към Панамския провлак, който тогава бил испанско владение, но не достигнали до него и след шестмесечно лутане из безкрайните водни пространства отново се върнали на Молукските острови. Но тук били дошли вече португалци, които ги пленили и ги затворили в колиби. След време четирима от тях оставили на островите, а останалите изпратили в Португалска Индия, където един по един загинали като мухи в мизерия. Само един от тия нещастници успял да избяга и да се завърне в Испания след много приключения и страдания.
От дневника на Джон Джигерс аз проследих съдбата на десетте моряци, които отказали да продължат пътуването си към Испания и останали на остров Тамбукту. Както гласи и преданието, те си взели жени от племето занго и заживели в мир с туземците. Много страници от дневника на Джигерс бяха изпълнени с тих възторг от мирния живот на острова и от самите туземци, които се отнасяли към тях с почит и уважение. Но неспокойният моряшки дух ги подтикнал към престъпление. Те решили да свалят главатаря на племето Пакуо, да подчинят племето занго, а след това да победят и останалите племена и да завладеят целия остров. И наистина отначало те успели: затворили Пакуо в една колиба и обявили един от своите офицери, някой си Серандос, за главатар. Туземците се изплашили от пушките на испанците и се подчинили. Но после се съюзили с друго едно племе и се почнала кървава война. Барутът на испанците се свършил, някои от тях били избити, други хванати в плен и хвърлени в океана с камъни, вързани на краката. Само Джон Джигерс успял да се спаси в горите. Каква е неговата съдба - това никой не може да каже. Това не може да се разбере и от последните страници на неговия дневник. Аз прочетох много внимателно тия последни редове и ги запомних наизуст. Ето ги:
"5 ноември 1523 година. Ужасно! Пет души от нашите са убити, останалите четирима ги хванаха живи, вързаха камъни на краката им и ги хвърлиха в океана. Само аз успях да избягам в горите. Сега съм сам. Скитам из джунглата без оръжие, без огън, без дрехи... Спя по дърветата като маймуните, храня се с диви плодове. Защо не си стояхме мирно, защо ни трябваше да сваляме главатаря? Дяволът ни подтикна към това престъпление, за да го изкупим с живота си. Племето се защищаваше, и имаше право. То ни осинови, прие ни в своето семейство, а с какво му се отблагодарихме ние?.."
Не се знае какво е попречило на Джигерс да продължи дневника си и как е завършил живота си, но едно е ясно: легендата за Магелановите моряци не е измислена. Те наистина са живели на остров Тамбукту. Ясно беше и друго - дневникът на Магелан не е унищожен, както мислят историците. Той беше в ръцете ми и аз реших да го запазя на всяка цена.
Двадесет и втора глава. Денят на големия лов. Заблудите на Амбо. "Искам да те убия!" Краят на един неочакван дуел
I
Една сутрин чух гласа на Боамбо, който викаше пред моята колиба:
- Ставай, Андо! Тръгваме! Днес е денят на големия лов! Денят на големия лов беше истински празник за туземците. От известно време всички говореха за него и се готвеха тъй, както у нас добрите стопани се готвят за жътва и вършитба. Мъжете си правеха нови копия и стрели, затягаха тетивите на лъковете, а жените плетяха от лико нови торби или изкърпваха старите с игли от рибени кости. Готвеше се и Боамбо. Няколко дни го учих да стреля с пушка. Отначало той се страхуваше от силните гърмежи, но после свикна и радостен като дете ми показваше белезите по дърветата, направени от куршумите, които той изстрелваше. Учеха се да стрелят и другите ловци, които бяха получили пушки. Между тях беше и Амбо. В последно време той се сприятели с капитан Стерн и всяка сутрин двамата отиваха на лов из горите. Понякога техните изстрели се чуваха в селото и плашеха децата. Веднъж Стерн ми каза, че синът на главатаря се научил да стреля отлично. Когато го попитах защо не викат и мен на лов, Стерн сви рамене, а после призна, че синът на главатаря не искал да се среща с мен.
Аз и по-рано бях забелязал, че Амбо ме избягваше, а когато случайно ме срещнеше, отговаряше на поздрава ми само с леко кимване на глава и бързо отминаваше. "Защо се сърди". - питах се аз и се мъчех да открия поне една моя постъпка, с която да съм го обидил. Не, аз с нищо не бях го огорчил. Арики беше виновен за всичко. Този проклет старец беше застанал между нас като стена и искаше да ни раздели, но защо Амбо го слуша?
- Чуваш ли бурума? Той събира вече хората - прекъсна мислите ми Боамбо. - Хайде да вървим!
- Ела да изпушим една лула, докато се приготвя - поканих го аз и отворих вратата на колибата.
Главатарят влезе с пушка на рамо и с патронташ, препасан върху разноцветните му пояси. Той беше възбуден и гласът му звучеше по-плътно и по-мъжествено.
Измих се и облякох ловджийския костюм, който Смит беше ми подарил. Като разбра, че няма да може да запази всичкото си имущество, плантаторът стана необикновено щедър: освен ловджийски костюм и нови ботуши подари ми и една холандска лула от морска пяна.
Бях готов вече да тръгвам, когато дойде и самият той, мистър Смит, облечен също в ловджийски костюм, обут в нови ботуши от жълто шевро и с перо от папагал на зелената си шапка. Пушката му с нов ремък свободно висеше на рамото му.
- И вие ли отивате на лов? - попитах го аз.
- Защо не? - учудено ме погледна Смит. - Омръзна ми по цели дни да лежа под сенките.
- Така ли? - усмихнах се аз. - А помните ли какво ви казах преди известно време?
- Какво ми казахте?
- Казах ви, че туземците с радост отиват на работа, защото без труд животът им би заприличал на ад.
- Ловът не е труд, а развлечение - възрази Смит. - Но защо да спорим? Не искам да развалям хубавото си настроение.
Той наистина беше весел и докато стигнахме до мегдана, безгрижно си подсвиркваше с уста и се шегуваше с хората, които срещахме.
- Смешен пакеги - пошепна ми Боамбо. - Веднъж ти ми каза, че в своята страна той бил много силен човек. Вярно ли е това?
Аз кимнах утвърдително.
- Щом е тъй, пакегите в неговата страна сигурно са много слаби хора.
И Зинга неотдавна беше ми казала същото, и тя като баща си съдеше за силата на хората по техните мускули, а не по тяхното богатство, което им дава власт над бедните.
Хората от всички махали на селото бяха се събрали на големия мегдан. Навсякъде се чуваха възбудени гласове, всички бързаха, само старите и децата стояха настрана и съжаляваха, че не могат да участвуват в това шумно тържество.
Ловците бяха готови, Боамбо излезе напред, махна с ръка и те потеглиха в дълга редица. След ловците вървяха жените, преметнали през рамо торби, в които имаше ямс, банани и таро, та дори и гърнета.
От двете страни на пътеката се издигаха кокосови палми, хлебни дървета, тикови дървета, високи около четиридесет метра, пандани с дебели надземни корени, които служеха за опора на дървото, а самите им клони завършваха с много дълги и тесни листа.
Пътеката навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Тук дърветата бяха по-гъсти и по-високи. Това бяха истински джунгли, преплетени с гъста мрежа от лиани, които бяха уплели стъблата и клоните на дърветата чак до върховете, сетне се прехвърляха по съседните дървета или увисваха надолу и стигаха до земята.
Стъблата на дърветата бяха окичени с паразитни растения, епифитни бромелии и орхидеи с бели, червени, розови или кафяви цветове. Няколко пъти прегазихме един и същ ручей с бистра и прохладна вода. Вървяхме в полумрак, макар че беше слънчев, светъл ден. Отвсякъде лъхаше топла влага. По листата просветваха ситни капки роса. По клоните на дърветата подскачаха пъргави гибони и тревожно скимтяха. Зелени и жълти папагали издаваха кресливи звуци, но туземците бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание.