Едва следобед стигнахме на върха. Над нас отново блесна слънцето и жегата пак стана нетърпима. Спряхме под сенките на дърветата да похапнем и да си починем. Оттук на север се виждаше океанът, величествен и безкраен, а на юг в низината се простираше доста широка долина, пресечена от пълноводна река. Туземците я наричаха Коломона - спокойна и величествена - и тя наистина беше такава. Тя извираше от западната част на острова, събираше много ручеи, които се стичаха от съседните планини, и се вливаше в океана при село Калио. По нейните брегове, обраснали с гъста зеленина, не се виждаше нито едно село. Изглежда, че тази плодородна долина не беше населена.
- Райска долина, сър! - възторжено възкликна Смит. Неговият възторг ме учуди, защото аз мислех, че плантаторът не е способен да се възхищава от красотите на природата. И сякаш за да оправдае това мое мнение, той продължи:
- Знаете ли каква прекрасна плантация може да стане в тая чудна долина, ако имахме десетина трактора...
- И стотина роби - подхвърлих аз, но плантаторът беше се унесъл в мечти и не ме чу.
- Хиляди декари могат да бъдат засадени с полезни дървета - продължи той - и още толкова със захарна тръстика. А като задимят и комините на една захарна фабрика... Ех! Тръпки ме побиват, като си помисля какво богатство пропада на вятъра. А тия водопади из планините? Колко електрическа енергия се крие в тях, колко дъскорезници и дърводелски фабрики биха могли да карат!..
- А на кого ще бъдат тия плантации и фабрики? - попитах го аз.
- На този, който докара машините - беше отговорът.
- А какво ще стане с туземците?
Смит се намръщи и махна с ръка:
- Бъдете спокойни, всеки от вашите туземци ще получава каквото му е нужно. Няколко банана и таро - това е напълно достатъчно.
- А всичко друго ще се превърне в златен поток, който ще потече в касата на мистър Смит, нали?
- Вие винаги търсите крайните резултати - упрекна ме плантаторът. - Е, добре, нека говорим за златния поток. Защо аз или някой друг да не използува тия огромни блага, щом туземците не знаят какво да правят с тях? Знаете ли какво кафе ще вирее тук, какво какао, какъв ароматен чай? И какъв строителен материал може да се получи от това здраво като стомана тиково дърво? А кокосовите палми, за които никой не се грижи сега? Милиони лири има по тях и ако някой съумее да ги откъсне, ще направи добро на човечеството, уверявам ви.
- Защо някой, а не някои? - попитах го аз.
- А кои ще бъдат тия "някои", сър? Диваците ли? Но те нищо не умеят, нали виждате.
- Ще се научат, бъдете спокоен.
- Да карат трактори? Не ме разсмивайте, сър.
- Не само трактори, и самолети ще се научат да карат. Вижте какво правят внуците на руските крепостни селяни. Те превърнаха земята си в райска градина...
- Разбирам - прекъсна ме Смит. - Вие намеквате за социализъм.
- Не намеквам, а открито ви го казвам. Само социализмът може да направи от този остров цветуща градина, където всички ще се трудят за щастието на всички.
(Е, как да се въздържи човек...)
Плантаторът стана, погледна ме отвисоко и Процеди:
- Фанатик!..
И отиде под сянката на съседното дърво.
"Вълкът козината си мени, но нрава си не променя" - помислих си аз.
Керванът отново потегли. Сега пътеката минаваше по билото на планината. Тук имаше поляни, покрити с високата трева аланг-аланг, срещаха се и дебели дървета с ниски стъбла и с широко разпрострени клони, чиито листа окапваха през сушавите зимни месеци, а южните стръмнини, където водата по-бързо се оттичаше, бяха покрити с ксерофитни гори, на места непроходими поради гъсто преплетените им клони и остри шипове. Ние не бихме могли да минем през тая истинска телена мрежа, ако туземците преди това не бяха разчистили бодливите клони край пътеката. И сякаш за украса сред тая бодлива мрежа се издигаха стройни дървета с чадъровидни корони, които през пролетта се покриваха с розови, жълти и червени цветове.
Пътеката зави надясно и керванът заслиза по южния склон. Тук гората беше по-рядка, отколкото по северния склон. Понякога минавахме през дълбоки долове - тогава под нас се откриваха опасни пропасти, а над главите ни се издигаха високи отвесни скали. На една такава скала бяха се изправили Зинга и Канеамеа, надвесени над дълбоката пропаст. Аз бях под скалата и изтръпнах, като ги видях.
- Ела, ела! - извика ме Зинга, като протегна напред ръцете и замаха с тях като с криле.
Бързо се върнах обратно по пътеката и се изкачих на скалата.
- Не се надвесвайте, ще паднете! - дръпнах ги аз и ги отстраних от опасната пропаст.
Те отдалеч видели тук Амбо и дошли да го търсят, но той изчезнал неизвестно къде.
- Крие се от нас - тъжно каза Канеамеа. Тя беше разсеяна и загрижена, едва отговаряше на моите въпроси и постоянно се оглеждаше наоколо - сигурно търсеше с очи Амбо. А Зинга, напротив, беше весела - това личеше и по лицето, и по очите, и по нейната усмивка, - но и тя се въздържаше и рядко се смееше с глас, сякаш се страхуваше да не би със своя смях да обиди натъжената си другарка. Аз си обяснявах по своему тези различни настроения на двете девойки - едната тъжна, другата весела. Зинга не знаеше за нашата среща с Канеамеа в моята колиба в оная бурна нощ и за това, което беше се случило между нас, но тя сигурно беше забелязала хладното отношение на Канеамеа към мене и може би това я радваше. А Канеамеа имаше причини да ми се сърди. Аз наистина бях я обидил. Тя беше ми донесла белите листа на Арики, а аз, като не знаех причините на нейното късно посещение, бързах да я отпратя по-скоро от страх да не я види някой в моята колиба в такова късно време.
Ние тръгнахме надолу по стръмната пътека. Керванът беше заминал и трябваше да го догоним. Канеамеа вървеше мълчаливо, с наведена глава, замислена. Тя явно отбягваше погледа ми, докато Зинга често се обръщаше назад и се усмихваше. На една стръмнина лианата, за която се бях хванал, се откъсна и аз паднах, като се претърколих няколко пъти. Зинга така силно се смееше, че гласът й изплаши птичките и те се разхвърчаха над главите ни.
Привечер нашият керван стигна до брега на голямата река и всички се заловиха за работа: мъжете наловиха риба, а жените накладоха огън и приготвиха вечерята. Ядохме чорба от прясна риба с печени питки от тестото на хлебни плодове.
След вечерята Боамбо даде знак с ръка и бурумът задумка силно, като пред атака. Ловците се събраха, въоръжени с копия, лъкове и стрели, и заобиколиха главатаря. Боамбо отново дигна ръка и бурумът замлъкна. Настъпи напрегната тишина. Ловците мълчаливо чакаха да чуят какво ще им каже Боамбо. Той се покачи на един камък и като огледа множеството, започна своята реч. Кой ще стане долахо - пръв ловец? Оня, който догони кро-кро и го прободе в сърцето. За награда той ще получи похвала и рогата на животното, което е убил, но няма право да ги носи като украшения, защото такова право имат само ренгатите и главатарят. Никой не трябва да убива малки кро-кро - те ще бъдат убити идущата година на големия лов, ако пораснат дотогава.
Речта на Боамбо беше делова и много кратка. След това хората се пръснаха по брега, да търсят по-удобни места за спане.
II
На другия ден още в зори Боамбо раздели ловците на две групи и им каза да се пръснат във верига на няколко крачки един от друг. Двата края на веригите опряха в полите на двете планини, между които се намираше равнината. Когато всичко беше готово, Боамбо даде знак и двете редици тръгнаха със силни викове - едната към изток, другата към запад. Подплашени от ловците, дивите балийски говеда бантенг, които туземците наричаха кро-кро, бягаха от полето към планините, за да се укрият в гъстите гори, но там всяка пътека беше завардена от ловците, които ги посрещаха и ги убиваха с копията си.
Аз тръгнах с Боамбо на запад, но Амбо ме настигна запъхтян и ме покани да ида с него към изток.
Това ме учуди. Синът на главатаря досега явно избягваше да се среща с мене, ходеше на лов с капитана и не се сещаше да ме покани, а ето че сега изведнъж бе променил отношението си. Защо? Какво му е хрумнало? Аз отказах да отида с него, но той настояваше. Надолу по течението на реката имало повече кро-кро, отколкото срещу течението. А там, където Коломона се влива в океана, е селото Калио, където бяхме ходили веднъж с него. Там ще срещна пак своите познати, ще видя ренгати и Ладао...