Аз повторно отказах. Тогава Амбо се ядоса и гневно извика:
- Зная защо не искаш! Да-да, зная!
- Защо? - попитах го аз.
- Защото се страхуваш от мене! Той се държеше предизвикателно.
- Защо ще се страхувам? - погледнах го учудено.
- Така, страхуваш се. Арики казва истината - ти си страхливец.
Аз знаех, че Арики ме мразеше, но защо Амбо беше се поддал на неговите козни? Защо се държеше с мене като с враг? Помислих, че е дошло време да се обясним, и реших да отида с него.
Тръгнахме по пътеката край реката, между сенчестите дървета. Вървяхме мълчаливо - аз напред, Амбо няколко крачки след мен. Той не бързаше, изоставаше назад и аз трябваше да го чакам.
- Да вървим по-бързо, да настигнем ловците - напомних му аз.
Амбо не отговори. Той небрежно беше прехвърлил пушката си през рамо с дулото надолу - изглежда, че ловът не го интересуваше. А аз исках да убия по-много животни от всички ловци и да стана долахо - пръв ловец. Тогава всеки род на племето занго щеше да пожелае да ме осинови, защото всеки род се гордееше със своя долахо. Но ако се върнех от големия лов с празни ръце, щях да стана за смях на хората. Всеки щеше да се подиграва с мен: "Пакеги има уда, която пуска гръмотевици, а не уби нито едно кро-кро!" Може би тъкмо това искаше Амбо и затова не бързаше да настигнем ловците.
- Аз съм дошъл на лов, а не на разходка - казах аз и като ускорих крачките си, добавих: - Аз отивам при ловците, а ти прави каквото щеш.
- Чакай! - гневно извика Амбо. Обърнах се и видях, че той беше свалил пушката от рамото си. Очите му горяха.
- Какво искаш? - попитах го аз.
- Искам да ми кажеш всичко за дъщерята на Арики. Всичко - повтори той. - В гласа му звучеше дързост и заплаха.
- Какво значи "всичко"?
- Ти знаеш какво значи! - троснато каза Амбо. Неговият отговор ме накара да се замисля. Нима знае синът на вожда, че Канеамеа ми е показвала белите листа, които Арики старателно криеше от мен? Нима я е видял, когато дойде в колибата ми през оная бурна нощ? И нима той беше пратил стрелата, която се заби в стената точно над главата ми? Не може да бъде! Не-не, Амбо не беше способен на такава подлост.
- Добре, ще ти кажа всичко - казах аз. - Но преди това ти ми кажи, чия беше стрелата, която една нощ се заби в стената на моята колиба точно над главата ми?
Ние бяхме се изправили един срещу друг. Аз също бях свалил пушката от рамото си и я държах здраво в ръцете си.
- Стрелата беше моя - призна Амбо.
- Значи, ти искаше да ме убиеш?
- Ако исках да те убия, нямаше да пусна стрелата над главата ти.
- Тогава аз се наведох и стрелата прелетя над главата ми.
- Не ме разсмивай - мрачно каза Амбо. - Аз нарочно пуснах стрелата, когато ти се наведе.
- Защо?
- Защото исках да ти напомня, че съм добър стрелец. Ти беше забравил това.
- Можеш ли да убиеш приятеля си от засада? - попитах го аз.
- Не! Аз не съм пакеги. Аз съм син на племето занго - гордо отвърна Амбо.
- Да, аз не съм син на вашето племе. Аз съм пакеги. Но аз никого не съм убил досега, нито пък съм се опитвал да убия някого с кадити.
Амбо се намръщи.
- Разбирам - каза той смутено. - Аз исках да убия Арики. Но защо? Пак заради тебе!
Той беше прав и като нямаше какво да му възразя, казах меко:
- Защо спорим? Какво делим? С какво съм те обидил? Кажи!
Амбо заговори за оная бурна нощ и за Канеамеа. Той я видял, като влязла в моята колиба, и чакал скрит зад дърветата, докато излезе.
Канеамеа искала да му стане сахе, но аз съм я бил подмамил и тя се отказала от него. Аз съм искал тя да стане моя сахе, но Арики не бил съгласен. Да-да - Арики не бил съгласен и аз никога няма да стана първожрец. Никога!
- Арики ли ти каза това? - попитах го аз.
- Да, Арики. Той те мрази.
- Арики лъже. Никога не съм искал да стана даго на Канеамеа. Никога! - повторих, като повиших тон.
- Арики казва истината. Ти лъжеш. Ти искаш да станеш рапуо. Не-не! Това няма да го бъде!
Реших да прекратя тоя неприятен разговор и казах раздразнен:
- Какво искаш най-после? Кажи!
- Искам да оставиш Канеамеа на мира.
- Канеамеа? - пресилено се усмихнах аз. - Защо се грижиш за нея? Тя не е от твоя род. Ти нямаш право да я защищаваш.
Амбо отново се смути. Според обичаите на племето само член от рода на Канеамеа имаше право да ми търси сметка, ако аз наистина бях я обидил. А синът на главатаря не беше от нейния род. Освен това аз с нищо не бях обидил Канеамеа и не разбирах защо Амбо е повярвал на лъжите на Арики. Нима не знае той, че първожрецът е способен да скара и най-добрите приятели?
- Ти виждаш, че не си прав - казах аз по-меко. - Помисли добре и като свърши големият лов, пак ще поговорим.
- Сега ще говорим! - злобно процеди Амбо.
- Какво искаш най-после? - извиках ядосан.
- Само едно: да те убия!
- Е, добре! Ето ме! - Аз пристъпих към него. - Стреляй!
- Не - отстъпи той крачка назад. - Ще те убия като човек, а не като куче. Не искам да се бием с копия или със стрели, защото ти не можеш да си служиш с тях. Но затова пък стреляш добре с пушка. Защо мълчиш? Или се уплаши? О, Арики е прав! Ти си страхливец!
Почувствувах как гърлото ми пресъхна, кръвта нахлу в главата ми. Амбо наистина беше нетърпимо дързък.
- Кой ще стреля пръв? - попитах го аз.
- Както искаш. Решавай...
- Добре, аз ще стрелям пръв. Съгласен ли си? Или се отказваш?
Но Амбо не мислеше да се отказва. Той знаеше, че съм отличен стрелец, и все пак се съгласи аз да стрелям пръв. Това беше равносилно на самоубийство.
- Иди при онова дърво и се приготви - казах аз. - Ще броя до три и ще стрелям. Ако не те убия, ти ще броиш до три и ще стреляш.
Мислех, че в последния миг той ще се уплаши и ще се откаже от двубоя, но се излъгах. Амбо бързо отиде до дървото и дигна глава, сякаш искаше да каже: "Стреляй, омразен пакеги, не ме е страх от тебе!"
Аз насочих пушката си право към главата му.
- Едно!
Ръцете ми трепереха. Амбо мълчеше.
- Две!
Разстоянието между нас не беше голямо. Аз се прицелих. Оставаше да натисна спусъка и синът на главатаря щеше да падне мъртъв.
- Три! - извиках аз, дигнах пушката нагоре и стрелях във въздуха.
Почувствувах слабост, краката и ръцете ми трепереха от силното вълнение, което изпитвах. Подпрях се на пушката и казах:
- Сега редът е твой. Стреляй!
- Не! - извика Амбо. - Ти не стреля, както трябва. Ти се подиграваш с мене, но аз няма да те оставя! Сега ще се бием като ловци. Ще се скрием в гората на различни места и ще се дебнем. Всеки от нас ще стреля срещу другия, щом го открие. Ти можеш да стреляш пак във въздуха, но знай, че аз ще те убия, щом те открия. Пази се! Големият лов започва!
И той изчезна в гората, преди да се опомня. Аз стоях на едно място и не знаех какво да правя. Да се крием из гората и да се дебнем, както зверовете дебнат плячката си - това беше ужасно!
- Пази се! - чух гласа на Амбо. - Големият лов започва!
В същия миг се чу гърмеж, куршумът изсвири над главата ми и едно прекършено клонче падна в краката ми. Аз бързо припълзях до дънера на най-близкото дърво. Разбрах, че синът на главатаря не се шегуваше. Той беше залегнал в гъсталака и ме дебнеше. След малко отново се чу изстрел и куршумът се заби в дънера на дървото, зад което бях залегнал. Амбо стреляше точно там, където бях се скрил. Трябваше по-скоро да се махна от онова опасно място.
Запълзях през шумнатите храсти към друго дърво, сетне се преместих в един гъст храсталак и зачаках с притаен дъх. Наоколо беше тихо. Сърцето ми силно туптеше. Гърлото ми беше пресъхнало - чувствувах нетърпима жажда, но не можех да я утоля, макар че реката беше близо. Трябваше да се пазя. Амбо ме дебнеше и всяка моя непредпазливост можеше да ми струва живота.