Лежах в храстите и се ослушвах. Високо над мене, на един клон беше кацнал пъстър качулат папагал. Когато отново запълзях между храстите, папагалът се уплаши и хвръкна. Чу се гърмеж и куршумът изсъска над главата ми. Птицата беше ме издала и аз пак запълзях из гъсталака. Открих една падинка и залегнах в нея. Притаих се и зачаках неподвижно. След малко чух шум, който се приближаваше. Приготвих пушката си и застинах. Нима Амбо ще ме открие в тоя почти непроходим гъсталак? Отново запълзях и излязох на брега на реката. Тук поне Амбо не можеше да ме нападне откъм реката, а само откъм гората. Но все пак трябваше да бъда нащрек. През време на лов туземците се промъкваха през горските гъсталаци толкова тихо, че дори и преследваните животни не можеха да ги усетят. А както е известно, животните имат много по-остър слух от хората и по-силно развито обоняние.
Както се ослушвах, изведнъж чух гласа на Зинга, която ме викаше. След това чух и гласа на Канеамеа. Те сигурно търсеха мене и Амбо, но аз не смеех да се обадя, защото се страхувах да не ме открие синът на главатаря. И той сигурно чуваше гласовете на девойките, но мълчеше.
- Андо! Андо! - викаше ме Зинга. - Къде си, Андо?
Аз мълчах. След малко и Канеамеа извика:
- Амбо, къде си? Обади се, Амбо!
Дъщерята на първожреца и сестрата на Амбо ни търсеха. Те минаха съвсем близо до храстите, където бях се скрил, но не ме видяха. Тогава аз станах прав и те дойдоха при мене.
- Къде е Амбо? - попита ме Канеамеа. Тя беше разтревожена.
Аз мълчах. Двете девойки ме гледаха учудено.
- Тана Боамбо каза, че сте дошли насам. Чухме гърмежи!.. Къде е Амбо?
- Тук съм! - неочаквано се обади Амбо и се показа между храстите, само на десетина крачки от нас.
Изтръпнах, като го видях. Как е успял да се приближи толкова близо до мене, без да го усетя? Ако не бяха дошли сестра му и дъщерята на първожреца, той сигурно щеше да ме открие! Челото и гърдите му бяха покрити с едри капки пот. По всичко личеше, че и той беше преживял ужасни минути.
- Ела! - извика го Канеамеа. - Чуваш ли, Амбо? Ела тук!
Когато синът на главатаря дойде при нас, тя продължи:
- Ти се сърдиш, зная. И на мене, и на Андо. Но знай, че Андо не е виновен.
- Виновен е! - възрази Амбо, като гледаше мрачно пред себе си. - Арики всичко ми каза.
- А каза ли ти защо ходих в колибата на Андо в оная бурна нощ?
- Не ми каза. Той не знае, че си ходила.
- Знае! - натъртено каза Канеамеа. - Аз сама му казах. Но не му казах защо съм ходила. Не му казах, защото ме беше страх от него. Ако беше узнал истината, той щеше да убие и мен, и Андо. Но аз не му я казах. А на тебе ще я кажа, искаш ли? - Амбо мълчеше намръщен. - Искаш ли? - повтори Канеамеа. - В оная проклета нощ аз сама отидох в колибата на Андо и му занесох белите листа.
- Ти му занесе белите листа? - трепна Амбо.
- Да - кимна с глава Канеамеа. - Занесох му белите листа. Андо видя белите листа. Те му казаха всичко, което казват и на моя набу.
- О, ако узнае Арики! - възкликна Амбо. Канеамеа махна с ръка, сякаш искаше да го спре, и заговори бързо:
- Той няма да узнае. Ти няма да му кажеш, нали?
- Това ли е всичко? - попита Амбо с омекнал глас.
- Има още. Андо никога не е искал да стане мой даго. Веднъж набу много се разсърди на Андо. Той каза, че пак ще го хвърли в Голямата вода, и аз се уплаших. И казах на набу:
"Набу, белият човек не е лош. Той има нанай кобрай и всички хора го обичат. Ако кажеш на хората да хвърлят белия човек в Голямата вода, цялото племе ще те намрази". Набу се разсърди, скара ми се и се развика. Тогава аз му казах: "Набу, аз искам да стана сахе на белия човек". Набу пак се развика. Но после, като помисли, съгласи се и ме изпрати да извикам Андо у дома. Набу му предложи да стане мой даго. Каза му, че ще го направи наследник на седемте пояса на мъдростта и рапуо на племето, но Андо не се съгласи. Разбра ли?
- Разбрах.
- Андо не е виновен - продължи Канеамеа. - Ти не трябва да се сърдиш на Андо. Разбра ли?
- Разбрах.
- Ще ти кажа и друго - усмихна се Канеамеа. - На празника на Дао ще стана твоя сахе. Доволен ли си?
Лицето на Амбо изведнъж се проясни, очите му засвяткаха с радостен блясък. Той се мъчеше да се овладее, но никак не беше трудно да се забележи вълнението, което беше го обхванало.
- А сега стисни ръката на Андо - додаде Канеамеа. - Той не е виновен.
Амбо веднага ми подаде ръка, като се усмихна широко. И аз разбрах, че той не ме мразеше вече, че ме е обичал дори и когато искаше да ме убие.
- Сега разбрах всичко - каза той развълнуван. - Арики ме е излъгал. Той ми каза: "Андо иска да стане даго на Канеамеа и да получи седемте пояса на мъдростта и белите листа".
- Не, Амбо, това не е вярно - отрицателно поклати глава Канеамеа.
- Разбрах - каза Амбо. - Арики ме е излъгал. Той ми каза: "Убий Андо! Убий го!" И аз исках да го убия. Но сега разбрах всичко. Андо не е виновен.
Той млъкна. Види се, не искаше да говори повече пред Канеамеа за нейния нечестен баща.
- Да забравим лошото - казах му аз. - Нека си обещаем, че няма да слушаме вече Арики и нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.
- Обещавам! - отново ми стисна ръката синът на главатаря и повтори: - Нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.
Това беше клетва, която племето занго смяташе за свещена и никой никога не я нарушаваше.
След това ние се разделихме. Амбо и Канеамеа заминаха напред и скоро изчезнаха в гората, а ние със Зинга тръгнахме по друга пътека. Вървяхме мълчаливо през гъстата гора. Гласовете на ловците не се чуваха - те бяха заминали далеч напред. Наоколо царуваше пълна тишина. Нямаше гибони по дърветата, не се чуваха гласове на птици. Чаках Зинга да заговори първа, но тя мълчеше.
- Няма ли да ми кажеш нещо? - попитах я аз.
- Пази се от Арики - промълви Зинга.
Това предупреждение бях чувал много пъти и от нея, и от баща й, и от Амбо. То не беше ново за мен. Познавах много добре Арики и знаех, че той е способен на всякаква подлост.
- А за Канеамеа няма ли да ми кажеш нещо? - попитах я аз.
- Канеамеа е добра. Тя не е като баща си. Тя ти е обещала да ти покаже белите листа и дошла при тебе нощно време, когато е забранено да се влиза в чужди колиби. Тогава разбрала, че ти не искаш тя да стане твоя сахе. И си казала: "Пакеги не е за мен. Аз ще стана сахе на Амбо".
- Много добре - казах аз. - А ти ще станеш ли моя сахе?
Тя се усмихна и кимна с глава.
- Кога ще бъде големият празник? - попитах аз.
- След една луна - отговори Зинга. - Тогава нашето племе ще те осинови. Но сега ти трябва да убиеш повече кро-кро, да станеш долахо.
Тя беше права. Големият лов щеше да свърши още тази вечер, а аз не бях убил нито едно кро-кро.
Изведнъж Зинга ме улови за ръката и се спря.
- Виж - пошепна тя, като ми посочи едно говедо, което беше нагазило с предните си крака в реката и с дигната глава тревожно душеше въздуха. То приличаше на нашите говеда, с тъмносив косъм, с остри, извити напред рога, но с по-голям корем, който му придаваше по-тромав вид.
Аз се прицелих и гръмнах. Бедното животно! То трепна от неочаквания гърмеж, изправи се на задните си крака и с един скок се намери на брега, но предните му крака се подкосиха и то падна на земята. Когато го приближихме, добичето беше мъртво, но очите му бяха отворени - сякаш ме гледаше като живо и питаше: "Защо ме уби?"
Всеки ловец имаше свой отличителен знак, изрязан на копието и на стрелите му. По тоя знак туземците познаваха чия е стрелата или копието, които са убили животното. Аз нямах стрели и затова изрязах на една пръчка своя отличителен знак - две кръстосани чертички като знака за умножение X, - забих пръчката до главата на добичето и бързо се отдалечих.
Ние отново тръгнахме край брега, където гората беше най-гъста. Тук търсеха спасение дивите говеда, които бяха успели да се изплъзнат от копията и стрелите на ловците. След малко чухме шумолене, храстите се раздвижиха и на пътеката излезе един див бик. Щом ни видя, той се спря, дигна глава и ни загледа свирепо, след това запръхтя, наведе глава и тръгна към нас. Прицелих се и гръмнах. Бикът подскочи, изрева и се спусна към нас. Зинга изписка и се хвърли в реката. Аз едва успях да се притуля зад близкото дърво, и бикът префуча край мене, без да ме засегне с рогата си. След това се спря и се обърна. Беше само на десетина крачки от мене и аз виждах как ноздрите му трепереха и очите му горяха. Щом ме забеляза, той отново наведе глава, готов да хукне към мене. Прицелих се в челото му и гръмнах. Както тичаше срещу мене, краката на бика изведнъж се подкосиха и той падна само на три-четири крачки от дървото, зад което бях се притулил. Този път бях го улучил в главата, точно между рогата. Раната беше смъртоносна. Бикът зарита с крака, замята главата си, като пръхтеше силно, след това се отпусна и не помръдна вече.