„Впрочем — каза си президентът, като свали ръка от челото си — онези острови едва ли са вече толкова опасни за нас. От времето на ония двама глупаци кожите ни надебеляха значително.“
Той се почеса по гребена от големи костени израстъци на гръбнака си, после по корема и другаде. Навсякъде усети солидната дебелина на кожата си, едно качество която я правеше почти недостъпна не само за ухапванията на въшките или за твърдите човешки нокти, но дори и за зъбите на крокодилите от крокофермите. Цялото човечество, и южно, и северно, отдавна се бе сдобило с епидерма, дебела по четири-пет сантиметра, поради което боят с тояги най-сетне бе отменен и за най-тежки престъпления като безполезен. Всички имаха големи гръбначни израстъци, включително крокодилите и магаретата; по тази причина хората се бяха отучили да се яхат един другиго, както и да си нанасят удари в гръб и това бе повдигнало на голяма висота нравственото ниво на острова. Единственото неудобство на гръбначните израстъци се заключаваше в това, че на гол магарешки гръб не можеше да се седне, а самарите изискваха една поусложнена конструкция. Що се отнася до крокодилите, техните израстъци сами улесняваха човечеството: крококолячите просто се хващаха за някой по-длъшък израстък и забиваха каменния нож под шията им. „Наистина там едва ли е опасно за нас — рече си президентът, като хвърли последен поглед към двата острова. — Дебелата кожа и магия не я лови… Само че — без реформи, сакън! Инак кой знае накъде биха залитнали моите поданници. Табуто си остава табу.“ Доволен от мисълта си, президентът, се усмихна и обърна гръб на океана. Долу, в низината лежеше селището на южното човечество и президентът го огледа с бащинска загриженост. Скоро ураган не бе посещавал острова и колибите си бяха целички върху голямото пространство от пясък и камънак. Нямаше нужда нито от строеж на нови колиби, нито от ремонт на стари — а това означаваше, че единствена президентска грижа си оставаше изхранването. И слава богу: за изхранването тъй или инак отговаряше министърът на изхранването; ако нещо би се случило, я мор по крокодилите в крокофермите, я засуха по кактусовите плантации, имаше кой да отговаря. Понеже в подобни случаи трихилядното южно човечество в подобни случаи биваше принудено да не цепи басма никому, от което следваше, че липсата на урагани тая година предвещава дълго президентствуване на Негова Почтеност. Трихилядното южно човечество още спеше и нийде не се виждаше гребен от гръбначни израстъци. Президентът пъхна пръсти в русите си коси, но и там нямаше нищо. В южния край на селището изрева ранобудно магаре и той погледна слънчевия часовник в нозете си. Време беше човечеството да се хване на работа. Той се спусна с достойнство по пътеката която свързваше колибата му със селището, като почукваше с жезъла си по камънака и си мислеше мимоходом за съня, сънуван тази нощ. Този сън го измъчваше твърде често — особено след някой и друг черпак от маисовата.
Президентът излезе на площада. На един прът по средата на площада висеше привързан малък метлически бидон; бяха го намерили сред вещите в лодката на прадедите още преди триста години, а по-точно последния от тримата прадеди го бе завещал на синовете и дъщерите си заедно с лодката, а последната от двете прабаби им бе завещала една лъскава жълта гривна и чифт обици от същия метал. Гривната и обиците висяха над бидона и веднъж в годината южното човечество изпълняваше около тях религиозен обред: пееше песни и подскачаше в кръг около пръта. Сега гривната и обиците блестяха красиво под утринното слънце, но те не интересуваха президента. Той вдигна жезъла и заудря с него по бидона. Над селището се понесе остър звън, който заглуши за момент шума на прибоя.