От колибите наизскачаха полуголи мъже и жени и като се почесваха по големите си гръбначни израстъци, почнаха да се трупат около президента. Голи дечурлига подхванаха своите вечни игри, като се гонеха и крешяха. Обадиха се още пет-шест магарета и това окончателно разбуди човечеството.
Двамата министри — на изхранването и на войната — пристигнаха с известно закъснение, поздравиха почтително президента и зачакаха нарежданията му. Те бяха доста махмурлии от снощната гощавка. Особено зле изглеждаше министърът на изхранването, понеже не само бе препил, но и се бе пренатъпкал със супа от миди и с крокодилово филе, гарнирано със салата от кактуси; неговият най-голям недостатък бе лакомията му, но президентът гледаше на това през пръсти, понеже и той самият страдаше от подобен недостатък. Много повече и с по-голямо основание той се дразнеше от скромната сдържаност на военния министър, защото тя много приличаше на мълчалив упрек.
Когато южното човечество се събра на площада в пълен състав, президентът вдигна жезъла над главата си.
— Драго ми човечество — призова той — всички на труд и бойни подвизи! Кактусоделците наляво! Бойците надясно! Половината от женурята и децата ще плетат рогозки и ще правят грънци, другата половина — на лов за миди! Крокофермерите да заколят, изкормят и одерат двайсетина крокодила, тъй като утре е осмото пълнолуние, тоест нощта на Огнения Вихър, и човечеството трябва да се пооблажи… Толкова! На работа, мило човечество, на бой, скъпи бойци! Един магаретар с магарето си при мен?
Човечеството тутакси образува заповяданите команди. Всеки си знеше мястото и длъжността и разпорежданията на президента бяха по-скоро един ритуал, отколкото някаква необходимост. Министърът на изхранването възглави детско-женската команда, той като тя беше най-недисциплинираната, а военният министър строи своите войници — триста яки мъже — и застана пред тях.
— С коя команда ще бъде Ваша Почтеност — обърна се той към президента.
— Разбира се, с моите славни бойци — отвърна президентът и като яхна магарето, заповяда на магаретаря да го поведе пред колоната.
— Магарето заситни, а бойците заудряха с боси пети каменливата почва. Те вървяха в крак като всички бойци във вселената, а строят им беше по един в редица, за да бъде колоната по-дълга и по-внушителна. Бяха полуголи, с по една рогозка, увита на кръста и единственото им различие от останалото човечество бе това, че на пояса си имаха по един каменен нож, а на шиите си, обесен на връвчица, по един крокодилов зъб, което бе знак на воинско достойнство. Но стъпката им беше твърда и отсечена и ако онези, които преди три века бяха предизвикали Големия огнен вихър, биха могли да ги зърнат отнякъде, положително биха се възхитили от своите потомци.
Колоната се бе насочила на север, по една пътека между кактусовите плантации. Слънцето напичаше все по-силно и ако не бяха широкополите сомбрера от плажна трева, мнозина биха пострадали от дамла.
Разстоянието до границата със северното човечество, дето минаваше и бойната линия, не бе повече от десетина хиляди стъпки и колоната щеше да го вземе на един дъх, ако не се бе наложила една непредвидена почивка. Магарето на президента, без да се съобразява с плановете на военния министър и неговия началник-щаб, нито с желанието на самия президент, неочаквано нададе тъжен рев, спря се и замислено отпусна глава. Магаретарят го подръпна за връвта, подръпна го, но неговият възпитаник не мръдна от мястото си. Тогава магаретарят помоли президента да слезе от магарето и президентът изпълни молбата му. Магаретарят свали самара, откърши парче бодлив кактус и почна да налага по нозете и гърба, особено по големите гръбначни израстъци, които го оприличаваха на малък динозавър, но то продължаваше да гледа замислено предните си копитца. Работата беше в това, че в резултат на някои общи мутационни процеси магарешките кожи бяха надебелели не по-малко от човешките и бяха нечувствителни към всякакви външни въздействия.
Магаретарят обезсърчено отпусна ръце. Президентът се обърна към министъра на войната: