Но командуването не бързаше. Президентът, военният министър и началник щабът се приближиха до подножието на дюната, по цялото протежение на което бяха забити тръстикови колчета. Тримата се наведоха и внимателно изследваха няколко от тях. Президентът пръв се изправи.
— Да — рече той загрижено. — Поработили са нощес враговете. Колчетата са засипани на три педи височина, а това значи че дюната се е преместила почти шест педи в наша територия.
— Тъй вярно, Ваша почтеност — отзова се военният министър. — При това ако позволите да забележа, пясъкът, който оръдията им са издухали към нашата фронтова линия е доста едът. Може би те са разчитали, че сме тук и песъчинките ще попаднат в очите ни.
— Ами — рече небрежно президентът, — те не са толкова кръвожадни. Пък и знаят, че можем да им го върнем тъпкано… Впрочем ще трябва да оттласнем дюната обратно на мястото й, а по възможност и да я преместим на шест педи в тяхна територия… На бой прочее!
Те се завърнаха зад оръдията и застанаха в центъра на позицията, за да могат по-добре да наблюдават действията по целия сто и петдесет стъпков фронт.
— Приготви се! — изкомандува министърът на войната.
— Началник щабът повтори командата и бойците, стъпили на купчините камънак, се хванаха за дългите и дебели дръжки на оръдията.
— Огън!
Бойците увиснаха на дръжките, скочиха от купчините камънак — и тридесет тръстикови цеви блъвнаха силни струи въздух към подножието на дюната. Пясъкът се поразлетя, вдигна се пушилка. Бойците пуснаха дръжките и те почнаха бавно да се вдигат нагоре, към изходното си положение. Оръдията всмукваха въздух в своите мехове и така се самозареждаха. Бойците отново се бяха покатерили на купчините камънак в очакване на нова команда…
По-късно огънят бе пренесен към средата на дюната, а привечер насочиха цевите към гребена й. Положението на дюната беше не само възстановено, но тя бе издухана и на цели шест педи в противникова територия.
Преди да се мръкне, началник-щабът изсвири с уста сигнал за отбой, бойците се строиха и в колона с висок боен дух се запътиха към селището.
Войната между двете половини на човечеството, южно и северно, се водеше вече близо два века, с променлив успех, в смисъл, че нощем наделяваха северяните, а денем печелеха славни победи южняните. Двете половини на човечеството произхождаха от едни същи прадеди и прабаби — трима мъже и две жени, случайно попаднали по време на Огнения вихър на този пустинен тогава остров, благодарение на което се бяха запазили относително невредими и способни да създадат поколение. Както твърдеше преданието, Огненият вихър погубвал само населените земи и щадял пустините.
Отначало човечеството било едно и единно и наброявало не повече от двайсетина братя, сестри и първи братовчеди. Но по-сетне поради липса на контрол върху раждаемостта, то се увеличило, поразселило се в двете половини на острова, при което всяка пполовина почнала да поглежда с въжделение към към територията на другата. Идеята за една война назряла, а дюната по средата на провлака я направила много удобна и лесно за осъществима.
Войната поддържаше самочувствието и на двете половини на човечеството. Може би в бъдеще последното щеше да се устреми към по-велики цели и дори да открие някой материк, но засега то не мислеше за такива неща. То си воюваше мирно и спокойно и това му доставяше голямо удоволствие. Почти толкова голямо колкото крокодиловото филе и маисовата напитка, които, слава богу, не липсваха на острова.