— Имам предвид тебе — мъжът посочи с пръст Роджър. — Фога.
— Хм — каза Роджър. — Тези думи не се отнасят до мене изобщо. Каканижете ги само и само за да можете да повторите какво сте ми казали, когато се приберете в Ню Йорк.
Той говореше разсъдливо и търпеливо, сякаш се мъчеше да накара оскърбителя да се вразуми и да млъкне.
— Драскач! — кресна мъжът, поддавайки се все повече и повече на истерията, която го беше подтикнала дори да се наконти. — Келяв, гаден мърляч!
— Думите ви не се отнасят до мене — повтори Роджър много спокойно и Томас Хъдсън отгатна, че се е решил вече. — Затова си затворете устата! Ако пък искате да ми кажете нещо, заповядайте на кея.
Роджър излезе на пристана и — твърде странно! — мъжът също се покатери припряно. Сам си беше търсил белята и се беше хванал в клопката. Ала не искаше да отстъпи. Негрите се отдръпнаха, после заобиколиха двамата противници, оставяйки достатъчно свободно място.
Томас Хъдсън се запита на какво разчита мъжът, като се качи на кея. Никой не се обади. Наоколо му се виждаха само черни лица. Той замахна към Роджър, но Роджър го превари с ляв удар в устата, която се разкървави. Мъжът отново замахна и Роджър отвърна със стегнато двойно кроше в дясното око. Мъжът сграбчи Роджър и фланелката на Роджър се скъса, когато писателят заби в корема на противника силен десен удар и го отблъсна, цапвайки го напреко по лицето с опакото на отворената си лява ръка.
Ни един от негрите не гъкна. Те стояха скупчени около биещите се, предоставяйки им достатъчно простор. Някой — на Том се стори, че беше Фред, прислужникът на Джони — запали лампите на пристана и сега се виждаше ясно всичко.
Роджър последва мъжа и му нанесе три бързи крошета високо в главата. Противникът му се вкопчи и пак скъса фланелата на Роджър, когато той му жулна два къси удара в устата.
— Спри с тия леви! — обади се Франк. — Друсни му един десен и го просни тоя пенюга. Просни го!
— Имате ли да ми кажете нещо? — запита Роджър противника си и му сви твърдо кроше в устата.
Тя кървеше изобилно, цялата дясна страна на мъжа се беше подула, дясното око се беше почти затворило.
Той сграбчи Роджър, който го задържа и го притисна. Противникът му дишаше тежко, ала не беше издал и звук. Роджър вкара палците си в лактите на мъжа и Том видя как ги трие напред и назад по сухожилията между бицепса и предлакетницата на противника.
— Не ме цапай с кръвта си, дръвник! — извика му Роджър, вдигна бързо и сръчно лявата си ръка, удари го в главата и отново го плесна с опакото на ръката през лицето.
— Можеш сега да си поръчаш нов нос! — му каза.
— Просни го, Роджър! Просни го! — настоя Франк.
— Тъпак, не виждаш ли какво прави? — вметна Фред Уилсън. — Префасонирва го.
Мъжът се втурна към Роджър, Роджър го хвана и го блъсна назад.
— Удари ме! — подкани го Роджър. — Хайде, удари ме!
Мъжът замахна, Роджър го посрещна с наведена глава и го сграбчи.
— Как се казваш?
Противникът не отговори. Само дишаше така тежко, като че умираше от пристъп на задух.
Роджър го притисна, забивайки повторно палците си в лактите му.
— Як коч си — каза му. — Кой дявол обаче ти е внушил, че умееш да се биеш?
Мъжът замахна слабо, Роджър го улови, дръпна го напред, изви го малко и го хласна два пъти в ухото с основата на десния юмрук.
— Ще се научиш ли как не бива да се говори на хората? — запита го той.
— Погледнете ухото му! — обади се Руупърт. — Почервеня като грозд.
Роджър пак притисна противника и заби палци в сухожилията на бицепсите. Томас Хъдсън наблюдаваше лицето на мъжа. Първоначално то не изразяваше уплаха, само коварство като у свиня, истински коварен глиган. Ала сега издаваше истински страх. Вероятно не беше чувал, че има побоища, които никакъв външен човек не прекратява. Може би някъде в съзнанието му беше изплувал спомен от прочетени описания на случки, където хората биват бити до смърт, когато бъдат победени. Продължаваше да налита. Колчем Роджър го подканяше да го удари или го отблъсваше, замахваше отново юмрук. Не се предаваше.
Роджър го тласна. Мъжът се задържа и се втренчи в него. Когато Роджър не го стискаше така, че да го накара да се чувствува съвършено безпомощен, страхът му понамаляваше и коварството се връщаше. Стоеше изплашен, премазан от бой, с обезобразено лице с разкървавена уста, с ухо, напомнящо презряла смокиня, защото малките кръвоизливи се бяха слели в голям хематом, който се беше издул под кожата. Докато се намираше далече от ръцете на Роджър, страхът се разнасяше и избиваше неразрушимото коварство.