— Уили — запита Томас Хъдсън, — измисли ли нещо?
Уили отвори здравото си око, задържайки изкуственото око затворено срещу слънцето.
— Моля да ми разрешиш да отида в далечния край на острова, за да го претърся. Няма да допуснем фрицовете да се измъкнат оттук.
— Ще дойда с тебе.
— Не, Томи. Познавам тая гадост. То е за мене работа.
— Не искам да ходиш сам.
— Това е единственият разумен начин. Повярвай ми, Томи. Ара ще се върне тук и ще подсили засадата, ако вдигна дивеч. А ако не се вдигне тупурдия, ще дойде да ме прибере от плажа.
Беше отворил двете си очи и се взираше втренчено в Томас Хъдсън така, както се кокори пласьор, опитващ се да продаде домакински уред на клиент, който има желание да го купи, стига да е по паричните му възможности.
— Бих предпочел да дойда и аз.
— Прекалено много празен шум, Том. Казвам ти честно, че познавам добре тая гадост. Ненадминат специалист съм. Втори като мене няма да намериш.
— О’кей. Върви — съгласи се Томас Хъдсън. — Но хвърли във въздуха лодката им!
— Какво, поврага, мислиш, че ще правя? Или да види задникът ни път?
— Щом ще вървиш, не се мотай!
— Том, сега си заложил два капана: кораба и гемията. Ара ще ти служи за ферибот. Най-много да изгубиш един луксозен, освободен от военна служба морски пехотинец. Какво се запъваш?
— Дърдориш прекалено много! — упрекна го Томас Хъдсън. — Върви в преизподнята и дано дяволът те благослови!
— Амин — отвърна Уили.
— Виждаш ми се в добра форма — каза Томас Хъдсън и набързо обясни на Ара на испански какво трябва да вършат.
— Не се тревожи — рече Уили. — Мога да му говоря и легнал на дъното.
Ара обеща:
— Веднага ще се върна, Том.
Томас Хъдсън погледна как Ара запали двигателя с рязко движение. Лодката се отдалечи с широкия гръб и черната глава на Ара на кърмата и с Уили — на дъното. Уили се беше обърнал така, че главата му се намираше между краката на Ара, за да могат да разтоварят двамата.
„Знаменит, сърцат, незаменим обесник — замисли се Томас Хъдсън. — Славен Уили! Върна ми увереността, когато почвах да свиря отбой. Предпочитам един добър морски пехотинец, макар и обезобразен, пред всеки другиго, когато положението се запече. А тъкмо сега е повече от запечено. На добър час, мистър Уили! — каза си той. — И без амин!“
— Как си Хенри? — попита той тихо.
— Отлично, Том. Уили прояви голяма галантност като отиде. Не намираш ли?
— Тая дума той не я е чувал дори — отвърна Томас Хъдсън. — Считаше чисто и просто, че така му повелява дългът.
— Съжалявам, че не бяхме приятели.
— Всички се сприятеляват, когато ги сполети неволя.
— Занапред ще бъдем приятели.
— Занапред ще има много неща да вършим — заключи Томас Хъдсън. — Веднъж само да дойде това „занапред“.
18
Те лежаха на нажежената палуба и наблюдаваха острова. Слънцето приличаше силно в гърбовете им, но вятърът ги охлаждаше. Гърбовете им бяха почти толкова кафяви, колкото на индианките, които бяха видели сутринта на външния остров.
„Всичко ми се струва толкова отдавнашно, колкото и целият ми живот — размисли се Томас Хъдсън. — Това тук и откритото море, и дългите разпенени рифове, и тъмният бездънен тропически океан отвъд тях сега са толкова далечни, колкото е и целият ми живот. Можехме да излезем в открито море с тоя бриз, да отидем на Кайо Франсес, Питърс щеше да отговори на светлинните им сигнали и всички щяхме да се черпим довечера със студена бира. Не мисли за това, приятелю — упрекна се той. — Така именно трябваше да постъпиш!“
— Хенри! — обади се той. — Как си?
— Великолепно, Том — отговори Хенри много тихо. — Няма ли да избухне някоя граната, ако я пренагрее слънцето?
— Никога не съм виждал подобно чудо. Но топлината може да увеличи възпламеняемостта им.
— Дано Ара е донесъл малко вода — каза Хенри.
— Не си ли спомняш дали сте взели вода?
— Не си спомням, Том. Търсех оръжието си и не обърнах внимание.
Двамата дочуха срещу вятъра, че пърпори извънбордният мотор. Томас Хъдсън обърна внимателно глава и видя, че лодката заобиколи носа. Тя яздеше високо и Ара седеше на кърмата. Въпреки разстоянието, Томас Хъдсън забеляза широките му плещи и черната коса. После отново впи очи в острова и зърна, че от дърветата в средата му изхвръкна нощна чапла и отлетя. По-късно се надигнаха два дървесни ибиса, те описаха кръг и с бързо пляскане литнаха към малкото островче, като ту се рееха, ту припляскваха с криле в посока на вятъра.
Хенри също наблюдаваше птиците и рече:
— Уили трябва да е навлязъл твърде навътре.
— Да — съгласи се Томас Хъдсън. — Птиците дойдоха от високия рид в средата на острова.