— Значи там не е имало никой.
— Не е имало, ако ги е подплашил Уили.
— Уили би трябвало да бъде там сега, стига да не го е затруднил много пътят.
— Лежи ниско, че идва Ара.
Ара приближи лодката до наклонената подветрена страна на гемията, закачи носовото въже за фалшборда и се покатери на борда с пъргавината на мечка. Носеше манерка с вода и бутилка от джин, пълна с чай, завързани за дебел рибарски шнур и преметнати през врата му. Той пропълзя и залегна до Томас Хъдсън.
— Ще ми дадеш ли малко от тая проклета вода — запита Хенри.
Ара остави оръжието си до оръжието на Томас Хъдсън, развърза манерката от шнура и пролази по наклонената палуба над двата люка до Хенри.
— На, пий — каза той, — но не се мий!
Сетне го шляпна по гърба и се върна при Томас Хъдсън.
— Том — почна той, говорейки много ниско, — не видяхме нищо. Свалих Уили в далечния, почти противоположен край и се отбих до кораба. Там пристанах откъм подветрената страна, която не се вижда от острова. Обясних всичко на Антонио и той разбра добре. После заредих мотора с бензин, напълних резервната туба и донесох ледения чай и водата.
— Отлично! — одобри Томас Хъдсън.
Той капна няколко капки на палубата и отпи дълга глътка от бутилката леден чай.
— Благодаря ти много за чая.
— Антонио се сети за него. Ние забравихме едно-друго в суетнята на тръгването.
— Мини на кърмата, за да я пазиш!
— Слушам, Том — каза Ара.
Те лежаха на слънцето и вятъра и наблюдаваха острова. От време на време единична птица или двойка птици излитаха и тримата отгатваха, че са били подплашени или от Уили, или от другите.
— Птиците трябва да вбесяват Уили — забеляза Ара.
Той не се сети за тях, когато навлезе във вътрешността.
— Все едно, че пуска балони — добави Томас Хъдсън. Той се замисли и се обърна, за да погледне над рамото си.
Сега нищо не му харесваше. Прекалено много птици изхвръкнаха от острова. Какво основание имаха да предполагат, че фрицовете са там? И преди всичко, защо ще ходят на острова? Лежейки на палубата, Томас Хъдсън почувствува някаква празнина при мисълта, че и той, и Уили са се излъгали. Може би фрицовете не бяха ги подмамили. „Ала толкова много птици никак не действуват успокоително“ — каза си той. — Издигна се друга двойка дървесни ибиси недалече от брега, затова Томас Хъдсън се обърна към Хенри и нареди:
— Слез в предния люк, Хенри, моля те, за да наблюдаваш сушата!
— Долу е ужасна леш.
— Зная.
— Слушам, Том.
— Остави гранатите и пълнителите. Вземи само една граната в джоба си и „бебето“!
Хенри се смъкна, в люка и погледна към вътрешните островчета, които закриваха протока. Изражението му не беше се изменило. Ала той стискаше здраво устни, за да не се издаде.
— Извинявай, Хенри — каза Томас Хъдсън. — Само за малко.
— Няма значение — отговори Хенри. След това насилената суровост на лицето му се стопи и то грейна с чудната му усмивка на добряк. — Не точно така си представях, че ще прекарам лятото.
— И аз също. Но точно сега се печем на страшен огън.
Тогава от мангровите се надигна голям воден бик. Томас Хъдсън го чу да мучи и проследи неговия нервен, пикиращ летеж в посока на вятъра.
После Томас Хъдсън се зае да очертае движението на Уили в мангровите според изхвръкването и полета на птиците. Когато птиците престанаха да излитат, той отгатна със сигурност, че Уили се връща. След време, когато птиците отново се размърдаха, Томас Хъдсън позна, че Уили обхожда наветрената извивка на острова. Три четвърти час по-късно той видя, че голяма бяла чапла се издигна изплашена и взе да бие бавно с криле в посока на вятъра, затова каза на Ара:
— Сега ще се покаже. По-добре иди на носа да го прибереш.
— Виждам го — обади се Ара след миг. — Току-що замахна. Лежи долу на плажа.
— Иди го вземи и го докарай на дъното на лодката!
Ара се смъкна с автомата и две гранати в джобовете, намести се на кърмата и отблъсна лодката.
— Подхвърли ми шишето с чай, ако обичаш, Том!
Ара го улови с двете ръце за по-голяма сигурност, вместо с едната, както постъпваше обикновено. Той изпитваше удоволствие да лови гранати с една ръка при най-трудни положения, както изпитваше и удоволствие да прищипва със зъби капачките на запалките. Но този чай беше за Уили. Ара съзнаваше какво е изтърпял Уили, макар да не бяха се получили резултати. Той намести внимателно бутилката под кърмата, като се надяваше, че тя е още студена.
— За какво мислиш, Том? — попита Хенри.
— Минахме се. Засега.
След малко лодката се върна. Уили лежеше на дъното, стискайки с две ръце шишето с чай. Ръцете и лицето му бяха изподраскани и окървавени, въпреки че ги беше измил с морска вода, а единият ръкав на ризата — разкъсан. Лицето му беше подпухнало от ухапванията на комари, подутини от ухапвания се виждаха и по всички разголени части на тялото му.