— Нещо да кажеш? — запита Роджър.
— Драскач! — изфъфли мъжът.
После прибра брадичката, зае изходно положение за бой и се полуизвърна с жеста на хлапак, чието твърдоглавие не може да бъде сломено.
— Наближава краят! — предупреди Руупърт. — Сега ще го сдруса.
Ала не се случи нищо драматично, нито технично. Роджър пристъпи бързо, повдигна лявото си рамо, спусна десния юмрук, замахна така, че смаза страната на противника. Удареният се отпусна на ръце и колене, челото му тупна на кея. За малко остана коленичил така, с чело, опряно в дъските, сетне се просна меко встрани. Роджър го изгледа, приближи се до ръба на пристана и скочи на палубата.
Явиха се моряците от яхтата. Не бяха се намесили в боя, но сега прибраха господаря си от пристана, където лежеше на една страна, носейки тялото, което висеше тежко и отпуснато. Неколцина негри им помогнаха да го смъкнат на кърмата и прехвърлят в кабината, чиято врата затвориха, след като го вкараха.
— Ще трябва да го прегледа лекар — каза Томас Хъдсън.
— Не се удари зле в пристана — възрази Роджър. — Страхувах се от кея.
— Последният удар в ухото ще му държи топло за дълго време — забеляза Джон Гуднър.
— Обезобрази муцуната му — вметна Франк. — Хеле пък ухото! Никога не съм виждал да се подува толкова бързо ухо. Най-напред приличаше на грозд, сетне наедря като портокал.
— Голите ръце са лошо нещо — въздъхна Роджър. — Хората нямат представа какво могат да направят. Бих желал никога да не бях го срещал.
— Занапред обаче всякога, когато го срещаш, ще можеш да го познаеш.
— Дано му се размине — каза Роджър.
— Беше знаменит бой, мистър Роджър — намеси се Фред.
— Бой! М-да! — процеди Роджър. — Защо трябваше изобщо да се стига до бой?
— Господинът сам предизвика боя — допълни Фред.
— Стига си се вайкал! — обърна се Франк към Роджър. — Виждал съм стотици бабаити, сплескани от бой, а тоя ръб е окей!
На пристана негрите почнаха да се разотиват, като разискваха върху боя. Във вида на белия мъж, когато го пренесоха в яхтата, имаше нещо, което не предвещаваше нищо добро и цялото им ежене около подпалването на къщата на управителя беше взело да се изпарява.
— Лека нощ, капитан Франк — сбогува се Руупърт.
— Тръгваш ли си, Руупърт? — запита Франк.
— Ще се завъртим към мистър Боби, за да видим какво става там.
— Лека нощ, Руупърт — отговори Роджър. — До утре! Роджър се чувствуваше много потиснат, лявата му ръка се беше подула като грейпфрут. Дясната беше също подпухнала, ала не така силно. Нищо друго не издаваше, че се е бил, освен яката на фланелката, която беше раздрана и висеше над гърдите. Противникът му го беше ударил веднъж високо в главата и там имаше малка цицина. Джон намаза с меркурохром кокалчетата, чиято кожа беше одрана или одраскана. Роджър дори не погледна ръцете си.
— Я да прескочим до Боби, за да проверим каква е там хавата! — предложи Франк.
— Хич да не ти мига окото, Родж! — извика Фред Уилсън, качвайки се на кея. — Само леваците си гълтат езика.
Двамата тръгнаха по пристана с китарата и банджото към отворената врата на „Понсе де Леон“, откъдето идваха светлини и песни.
— Фреди е твърде свестен момък — каза Джон на Томас Хъдсън.
— Винаги е бил свестен — отвърна Томас Хъдсън. — Но щом се събере с Франк, пощръклява.
Роджър не се намеси в разговора и Томас Хъдсън беше загрижен за него; за него и за други неща.
— Не смяташ ли, че е време да си ходим? — запита той.
— Още съм на тръни заради тоя обесник — призна Роджър.
Той седеше свъсен с гръб към кърмата и държеше лявата си ръка в дясната.
— Можеш да си отпуснеш сърцето — съобщи Джони много спокойно. — Твоят опалник вече се мота по палубата.
— Нима?
— Идва насам с ловна пушка.
— Кутсуз човек съм! — каза Роджър. Ала в гласа му прозвуча облекчение. Остана да седи гърбом към кърмата и не се обърна, за да погледне.
Противникът му приближи. Сега носеше горнището и долнището на пижамата, но се натрапваше най-вече ловната пушка. Томас Хъдсън премести очи от оръжието към лицето му, което имаше ужасен вид. Бяха го превързали, по бузите се виждаше марля, лейкопласт, изобилен меркурохром. Ала не бяха успели да направят нищо за ухото. Навярно е боляло толкова силно, че не е могло да бъде докоснато, та го бяха оставили без превръзка, опънато и подуто, превърнато в най-отличителната част от главата. Никой не отрони дума. Мъжът застана на кърмата с обезобразеното си лице и пушката. Вероятно не можеше да различи когото и да било поради подпухналите си очи. Стоеше на палубата, без да каже или да предприеме нещо. Роджър изви глава много бавно; погледна го и провлече през рамото си: