Ала когато пристигна Ара, на Томас Хъдсън му дойде друг ум.
— Остани за малко тук, Хенри, докато пратя Ара да те прибере. Ако дойдат фрицовете, хвърли една граната в лодката, щом приближат. Заеми задния люк, за да имаш повече простор. И умната!
— Слушам, Том. Благодаря ти, че ме оставяш.
— Бих останал аз, а тебе бих върнал, но трябва да обсъдя някои неща с Антонио.
— Разбирам. Да стрелям ли по тях, когато наближат, преди да хвърля граната?
— Ако искаш. Но дръж си главата ниско и сетне хвърли гранатата от другия люк. Направи всичко, каквото можеш.
Той лежеше в шпигатите откъм подветрената страна и подаваше нещата си на Ара. След това се смъкна през борда.
Няма ли прекалено много вода долу? — запита той Хенри.
— Не, Том. Всичко е наред.
— Не ставай жертва на клаустрофобията и си отваряй добре очите. Ако дойдат, остави ги да се приближат съвсем, преди да изсвириш серенадата си!
— Разбира се, Том.
— Представи си, че си в гюме за диви патици.
— Не е нужно, Том.
Сега Томас Хъдсън лежеше ниско върху дървената обшивка на лодката.
— Ара ще дойде, щом стане време да се прибереш.
— Не се безпокой, Том. Мога да остана тук цялата нощ. Но бих замолил Ара да ми донесе нещо за ядене, малко ром и повече вода.
— Той ще дойде да те прибере и ще се почерпим с ром на борда.
Ара издърпа въжето, за да запали мотора, и двамата се насочиха към кораба, Томас Хъдсън усещаше гранатите до бедрата си и тежестта на „бебето“ върху гърдите си. Той го прегърна и го притисна нежно, Ара се засмя и, като се наведе напред, прошепна:
— Водим лош живот за такива добри бебета.
19
Сега всички се бяха събрали на борда. Беше се застудило от късния следобеден вятър. Фламингите бяха отлетели, въпреки че плитчината беше още оголена. Тя изглеждаше сива в светлината на залеза и там ято уйлети продължаваше да снове. Отвъд оставаха плитките води, протоците, които не се виждаха поради калта, и в далечината — островите.
Томас Хъдсън стоеше на мостика, облегнат в ъгъла, и Антонио му говореше.
— Приливът ще дойде чак след единадесет довечера — каза Антонио. — Този вятър изтласква водата от залива и плитковините, та не се знае на какви дълбочини ще можем да разчитаме.
— Ще издигне ли приливът кораба или ще трябва да го извличаме?
— Ще го издигне. Но нямаме луна.
— Правилно. На това се дължат и тия големи пролетни приливи и отливи.
— Тя изгря едва миналата нощ — добави Антонио. — Първата четвъртина. Не я видяхме нощес, поради шквала.
— Правилно.
— Пратих Джордж и Хил да нарежат клони, за да маркираме протока, преди да се измъкнем. Можем да го сондираме по всяко време и да набием вехи, където трябва.
— Слушай! Иска ми се, когато корабът се издигне, да го отведа до гемията и да насоча срещу нея прожектора и пукалата, както и да оставя някого на борда й, за да ни предупреди, щом се зададат фрицовете с лодката.
— Това би било идеално, Том. Но ти не можеш да стигнеш до гемията в тъмнината. Можем да се промъкнем с прожектора и лодката, която ще сондира пред тебе, ще съобщава дълбочините и ще набива вехи. Но тогава никой няма да дойде. Те изобщо няма да се покажат.
— Така е. Днес на два пъти допуснах грешки.
— Грешките са си грешки — успокои го Антонио. — И се дължат по-скоро на лош късмет. Както при игра на карти.
— Важното е, че ги допуснах. Кажи ми сега какво мислиш?
— Мисля, че ако не са заминали и ако ние не се държим, като че не сме заседнали, фрицовете ще дойдат през нощта, за да превземат кораба. Приличаме само на яхта за развлечения. Сигурен съм, че са били навътре из островите, когато стана престрелката. Ще се отнесат високомерно към нас и ще бъдат уверени, че сме слаби, защото цял ден ще са виждали само един човек в лодката, ако са ни наблюдавали.
— Постарахме се да разиграваме тая комедия.
— Ами, ако открият какво е положението в гемията, какво ще стане?
— Кажи на Уили да дойде тук! — нареди той на Антонио. Дойде Уили, още издут от ухапванията на комарите. Все пак драскотините му изглеждаха попреминали. Той носеше само жълтеникави къси панталони.
— Как си, дивако от джунглата?
— Чудесно, Том. Ара сложи малко хлороформ на ухапаното и сърбежът спря. Тия свирепи комари са дълги горе-долу четвърт инч и са черни като мастило.
— Сами се натопихме до гуша, Уили.
— Поврага! Ние се бяхме натопили още от началото.
— Питърс?
— Зашихме го в брезент и сложихме лед отгоре му. От него стока за пазара няма да стане. Но ще издържи някои и друг ден.
— Слушай, Уили, тъкмо разправях на Антонио, че ми се иска да отидем до гемията, за да я поставя в обсега на пукалата и прожектора. Но той смята, че не можем да откараме кораба, без да подплашим целия океан, а това не бива да се допуска.