„Най-хубаво прекарахме — спомни си Томас Хъдсън — на острова ни на Запад. Освен Европа, естествено, но ако се размисля, ще се сетя за майката на Том и ще ми стане още по-тежко. Кой знае къде ли е тя сега? Спи с някой генерал, предполагам. Дано е намерила някой свестен.
Тя изглеждаше ужасно добре и беше много хубава, когато я срещнах в Хавана. Бих могъл да си мисля за нея цялата нощ. Ала няма да мисля. Достатъчно се размекнах, като се размислих за Том. Не бих сторил това без коктейла. Доволен съм все пак, че го приех. Настъпи час да наруша всичките си правила. Може би не всички. Ще си мисля още малко за Том и сетне ще обмисля дребните ни тазвечерни задачи, щом Уили и Ара се върнат. Двамата са чудесна двойка. Уили е научил своя изкълчен испански на Филипините, но се разбира отлично с Ара. Донякъде, защото Ара е баск в също говори зле испански. Исусе, не бих се качил на борда на оная гемия, след като Уили и Ара я разкрасят!
Продължавай, допий си коктейла и мисли си за нещо приятно! Том е мъртъв и заслужава да мислиш за него. Никога няма да превъзмогнеш скръбта. Но вече свикна да я понасяш. Спомни си някои щастливи мигове. Имаш много такива мигове.
Кои бяха най-щастливите мигове? — запита се той. — Те всички бяха действително щастливи тогава, когато бях чист, не разполагах с излишни пари, но бях в състояние да работя и да се изхранвам. Един велосипед ми доставяше по-голямо удоволствие от мотоциклет. С колелото виждах нещата по-добре и се поддържах в добра форма. Когато се прибирах в къщи, след като бях яздил велосипеда в Булонската гора, спусках се към Шан-з-Елизе отвъд Роан Поан, а когато се обръщах, за да погледна зад себе си, виждах двата потока на колите и сивата грамада на голямата арка във вечерния здрач. Сега там цъфтят дивите кестени. Дърветата изглеждаха черни в дрезгавината, докато натисках педалите към Плас дьо ла Конкорд, и обърнатите нагоре цветове бяха восъчно бели. Слизах от колелото-бегач, за да го тикам по настланата алея, да се любувам на дивите кестени и да ги чувствувам над главата си, крепейки велосипеда и усещайки чакъла под тънките подметки на спортните обуща. Бях ги купил на старо от познат келнер, бивш олимпийски шампион, заплащайки с парите, получени за портрета на собственика, който нарисувах така, както той искаше.
— Малко в стила на Мане, мосьо Хъдсън. Ако можете.
Портретът не излезе до такава степен в стила на Мане, че под него да се подпише Мане, ала напомняше повече Мане, отколкото Хъдсън, и приличаше точно на собственика. Получих парите за спортните обуща и освен това получих право на безплатна консумация дълго време, докато една вечер предложих да си платя сметката и предложението ми беше прието, от което заключих, че портретът вече е напълно изплатен.
Имаше един келнер в «Клозери дьо Лила», който ни обичаше и винаги ни сервираше двойни питиета. Затова се преместихме там. Слагахме Том да спи и сядахме вечер в старото кафене рядко щастливи, че сме заедно. После отивахме да се разходим из тъмните улици на Монтан Сент Женевиев, където старите къщи още не бяха съборени, и се опитвахме да се приберем всяка нощ по друг път. Лягахме си и слушахме как диша Том в креватчето и как мърка голямата котка, която спеше с Том.“
Томас Хъдсън си спомни как другите се ужасяваха, че позволяват на котката да спи с детето и че го оставят само когато излизат. „Но Том спеше дълбоко и ако се събудеше намираше до себе си котката, която беше най-добрият му приятел. Котката не допускаше никого до леглото му, животното и момчето взаимно много се обичаха.
Сега Том беше… Поврага! — каза си той. — Това може да се случи с всекиго. Би трябвало да го разбера най-после. Само че това е окончателно.
Откъде знаеш? — запита се той. — Заминаването може да бъде окончателно. Излизането от къщи може да бъде окончателно. Всяка форма на предателство може да бъде окончателна. Подлостта може да бъде окончателна. Продажността е окончателна. Но сега само си дрънкаш. Истинска окончателна е само смъртта. Иска ми се Ара я Уили да се върнат. Сигурно ще разкрасят гемията като стая на ужасите. Никога не съм обичал да убивам. Но Уили обича. Той е странен човек и същевременно е много добър. Никога не е доволен от извършеното, като смята, че то може да бъде извършено и по-добре.
Томас Хъдсън видя, че лодката се прибира. Сетне чу и мъркащото й пърпорене, а след това съзря как тя се очертава все по-ясно и расте постепенно, докато накрая се прилепи до кораба.
Уили се качи. Изглеждаше по-зле от всякога, изкуственото му око показваше прекалено много от бялото си. Той застана мирно, изкозирува отривисто и каза:
— Разрешете да доложа на капитана, сър!