„Така ще трябва да постъпим — замисли се Томас Хъдсън. — Ще се насочим към Сентрал или към съседното селище. Може би там има лекар. Не, много късен сезон е. Но могат да докарат със самолет добър хирург. Там всички са услужливи. По-добре да мина без лекар, отколкото да попадна в ръцете на лош хирург. Мога да лежа неподвижно, докато дойдат да ме пренесат. Ще трябва да се нагълтам със сулфамид. Но не бива да пия вода. Не се тревожи, момче — насърчи се сам. — Целият ти живот води към тази развръзка. Защо Ара не се сдържа да не убива оня гад? Щяхме да разполагаме с доказателство, че сме свършили добра работа. «Добра работа» е пресилено. Ще бъде по-правилно да кажа «полезна работа». Ех, че ад щеше да бъде, ако те имаха нашата огнева мощ! Те трябва да са измъкнали другите вехи, за да ни вкарат в тоя проток. Ако бяхме хванали пленника, може би щеше да се окаже някой глупак и да ни даде никакви сведения. Все пак щеше да бъде от полза да го бяхме уловили. Сега не свършихме много полезна работа. М-да, не свършихме. Поне ще обезвредим онази стара гемия.
Помисли си за времето след войната, когато наново ще рисуваш. Има толкова много красиви неща за рисуване, че ако рисуваш така, както умееш в действителност, и не се поддаваш на увлечения, ще осъществиш истинското си призвание. Сега можеш да рисуваш морето по-добре от всички стига да пожелаеш и да не се разсейваш. Сега обмисли добре какво ще предприемеш. Трябва да се бориш за живота си. Но животът струва малко в сравнение с делото на човека. Единствената му стойност се състои в това, че ти е необходим. Дръж се здраво. Сега удари час да играеш голяма игра. Играй я, без да се осланяш на случайността. Кръвта ти винаги се е съсирвала бързо, затова можеш да изиграеш още една голяма игра. Ние не сме лумпенпролетариатът. Ние сме елитът и се сражаваме по своя добра воля.“
— Том, искаш ли малко вода? — попита пак Хил.
Томас Хъдсън поклати глава.
„Три проклети куршума са в състояние да пратят по дяволите доброто рисуване и да сложат край на всичко. Защо тия жалки безумци допуснаха грешката с избиването на островитяните? Можеха да се предадат и щяха да се спасят. Кой ли беше фрицът, който искаше да се предаде, когато Ара стреля? Може би е бил като момъка, когото бяха разстреляли на оня остров. Защо трябваше да бъдат такива фанатици? Ние преследвахме добре и всякога се сражавахме. Но смятам, че не сме фанатици.“
После Томас Хъдсън дочу бръмченето на извънбордния мотор. От мястото, където лежеше, не можеше да види как лодката се прибра. Дойдоха Ара и Уили. От Ара се стичаше пот и двамата бяха изподраскани от храстите.
— Съжалявам, Том — каза Ара.
— Майната му! — отговори Томас Хъдсън.
— Да си измъкнем първом задника оттук — обади се Уили, — па ще ти докладвам. Ара, слез да обереш жетвата и прати Антонио на кормилото!
— Ще отидем в Сентрал. Ще стане по-бързо.
— Умно — одобри Уили. — Сега не говори, а аз да разказвам, Том!
Той спря, сложи леко ръка на челото му, посегна под одеялото и опипа пулса му внимателно, но много предпазливо.
— Не умирай, рожбо писана! — рече той. — Стискай зъби и не мърдай!
— Роджър — прошепна Томас Хъдсън.
— При — първия огън са били убити трима — обясни Уили. Вятърът духаше откъм Уили и Томас Хъдсън чувствуваше как потта му мирише кисело, клепачът на изкуственото око беше подут и увиснал отново, цялата пластична хирургия, на лицето беше побеляла. Томас Хъдсън лежеше съвсем неподвижно и го слушаше.
— Имали са само два шмайзера, но са ги използували умело. Първият пожарогасител на Хил ги е улучил, а оръдията са ги надробили. Антонио също ги е наръсил. Хенри умее наистина да борави с оръдията.
— Той винаги е умеел.
— Искам да кажа при такава жега. Обезвредихме и гемията, а сега приливът е много висок. С. Ара прерязахме всички кабели, но оставихме взрива. Сега тя е наред. Ще нанеса на картата къде се намират другите фрицове.
Котвата бе вдигната и моторите затътнаха.
— Не се справихме добре, нали? — забеляза Томас Хъдсън.
— Надхитриха ни. Но ние имахме огнево надмощие. И те не се справиха особено добре. Не казвай нищо на Ара за пленника. И без това се чувствува достатъчно виновен. Той се оправдава с факта, че е натиснал спусъка, преди да съобрази, че фрицът се предава.
Корабът се насочи към сините хълмове, увеличавайки постепенно скоростта си.
— Томи — каза Уили, — обичам те, рожбо писана. Не умирай!
Томас Хъдсън го погледна, без да мръдне глава.
— Помъчи се да разбереш, ако не е много трудно.