— Още няма дванайсет.
— Има ли някакво значение. Ти приключи с работата, а пък аз съм на почивка. Но може би ще бъде по-добре да почакаме до дванайсет, ако прилагаш правилата.
— Отлично.
— И аз спазвах правила. Ала те са ужасно бреме в някои утрини, когато една глътка може да ти разпусне сърцето.
— Я да изоставим правилата! — предложи Томас Хъдсън. — Вълнувам се ужасно, когато ми предстои да видя децата — обясни той.
— Зная.
— Джо! — извика Роджър. — Донеси шейкъра и каквото трябва за мартини15.
— Слушам. Коктейлът е вече готов.
— Защо си го приготвил толкова рано? Да не смяташ, че сме пияници?
— Не, мистър Роджър. Предвидих какво бихте могли да пиете на празен стомах.
— За наше здраве и за здравето на децата! — каза Роджър.
— Ще трябва да им осигурим развлечения тая година. По-добре остани тук. Винаги можеш да се прибереш в колибата си, щом ти додеят.
— Ще остана тук известно време, стига да не ти преча.
— Не ми пречиш.
— Щом пристигнат, ще настъпят чудесни дни.
Чудесните дни действително настъпиха. Децата бяха добри. Беше изтекла седмица от пристигането им. Ловът на тунец беше привършил и сега на острова имаше малко яхти. Животът отново течеше бавно и нормално, беше ранно лято с присъщото за тоя сезон време.
Момчетата спяха на походни легла в защитената с жалузи веранда и човек чувствуваше по-малко самота в съня си, когато се събуждаше и чуваше дишането им. Вятърът, който прехвърляше бреговете, охлаждаше нощите, а когато повеят замираше, прохлада идваше от морето.
В началото след като пристигнаха, момчетата проявяваха послушание и бяха много по-прибрани, отколкото по-късно. В действителност изискванията относно чистотата не бяха особено големи: да си измиват краката от пясъка, преди да влязат в къщи, да закачват навън мокрите бански гащета и да обуват сухи шорти. Джоузеф проветряваше пижамите им, докато оправяше леглата, простираше ги на слънце, сгъваше ги и ги слагаше по местата им, та момчетата разпиляваха наляво и надясно само ризите и пуловерите, които носеха вечер. Поне на теория. На практика нещата им се подмятаха из цялата къща. Томас Хъдсън обаче затваряше очи. Когато човек живее сам в един дом, усвоява много строги навици, които се превръщат в източник на удоволствие. Ала съзнаваше, че е добре от време на време те да бъдат нарушавани. Знаеше, че рано или късно ще си възвърне навиците, когато момчетата си отидат.
Докато седеше на верандата към морето и рисуваше, виждаше как най-големият, средният и най-малкият му син лежат на плажа с Роджър. Разговаряха, дълбаеха пясъка, спореха, но Томас Хъдсън не можеше да чуе приказките им.
Най-голямото момче беше високо и мургаво, имаше врата и раменете на баща си, дълги бедра на плувец и големи ходила. Чертите на лицето му напомняха индианец, то имаше безгрижен нрав, въпреки че при покой лицето му изглеждаше едва ли не трагично.
Веднъж Томас Хъдсън видя това трагично изражение и попита:
— За какво мислиш, шац16?
— За блесните — отговори момчето и лицето му мигновено светна.
Трагичен вид му придаваха очите и устата, когато се замисляше, ала щом проговореше, лицето му грейваше.
Средното момче винаги напомняше на Томас Хъдсън видра. Косата му имаше същия цвят като козината на видра, по строеж космите се приближаваха до космите на подводните животни, от слънцето цялото му тяло се покриваше с необикновен тъмнозлатист нагар. Томас Хъдсън си го представяше всякога като здраво животно с весел нрав. Видрите и мечките бяха най-закачливи сред животните, но, естествено, мечките бяха по-близки до човека. Не можеше да се очаква, че това момче ще се сдобие с широки плещи и сила, за да заприлича на мечка, нито че от него ще излезе добър спортист. То и не мечтаеше да се прояви като спортист. В замяна имаше качествата на миловидно зверче, отличаваше се с пъргав ум и съобразителност. Беше любвеобилен, справедлив и забавен. Подлагаше всичко на съмнение като картезианец, обичаше да спори и да дразни незлобливо, макар понякога да попрехвърляше мярката. Притежаваше и други качества, които никой не подозираше, и братята му го уважаваха безкрайно, въпреки че не пропускаха да го закачат, и не му прощаваха, щом налучкваха слабото му място. Естествено, случваше се да възникнат кавги между тримата и те се хапеха, без да си поплюват, ала иначе имаха добри обноски и се отнасяха почтително към възрастните.
Най-малкото момче беше русокосо и приличаше на „джобен“ линеен кораб. Беше одрало кожата на баща си в намалени размери, разширени и скъсени. От слънцето по лицето му, изразяващо палавост, избиваха лунички. Беше се родило умник. Дяволитостта му го подтикваше да се закача с двамата си по-големи братя, но имаше също и тъмна страна, която само Томас Хъдсън долавяше. Нито бащата, нито синът се замисляха върху тази особеност, те я откриваха един в друг, съзнаваха, че е лоша, като зрелият мъж я уважаваше у детето, обяснявайки си произхода й. Свързваше ги най-голяма близост, въпреки че бащата беше живял с този си син по-малко, отколкото с другите две момчета. Андрю, така се наричаше той, се беше проявил много отрано като превъзходен спортист и се справяше отлично с конете от първия миг, когато беше яхнал кон. Братята му се гордееха с него, но не му позволяваха да им се качва на главата. Човек би предположил, че се хвали и би се усъмнил в проявите му, ако мнозина не бяха го виждали как язди, прескача препятствия и как се владее със сдържаната скромност на професионален ездач. По природа беше много закачлив, закачливостта никога не го напускаше и често се превръщаше в закачлива палавост. Ала беше лошо момче, и другите знаеха това, пък и сам той съзнаваше, че е лош. Привидно минаваше за добър, но в душата му кълнеше лошотията.