Там, под верандата към морето, на пясъка лежаха четиримата: най-голямото момче, Том, от едната страна на Роджър, най-малкото момче, Андрю, от другата му страна, а до Том, изтегнато на гръб със затворени очи — средното момче, Дейвид. Томас Хъдсън изми приборите и слезе при четворката.
— Здравей, тате! — поздрави най-голямото момче. — Поработи ли добре?
— Ще влезеш ли да поплуваш, тате? — запита средното момче.
— Водата е много хубава, тате — уведоми го най-малкото момче.
— Как си, бащице? — засмя се Роджър. — Как върви рисуването, мистър Хъдсън?
— За днес сложих точка на рисуването, господа.
— Знаменито! — възкликна Дейвид, средният син. — Ще ходим ли тогава на подводен риболов?
— Ще отложим за следобед.
— Великолепно! — каза големият син.
— Няма ли да се развълнува морето много? — осведоми се Андрю, най-малкият син.
— За тебе може и да се развълнува! — закачи го Том, най-големият му брат.
— Не, Томи. За всички ни може да се развълнува.
— Когато е бурно, рибата се крие в скалите — обясни Дейвид. — И тя като нас се плаши от силните вълни. Предполагам, че страда от морска болест. Татко, хваща ли ги рибите морска болест?
— Разбира се — отговори Томас Хъдсън. — Понякога в шахтите на риболовните гемии, където държат живи уловените епинефелуси17, рибите се поболяват така силно от морска болест, че умират.
— Рекох ли ти?! — обърна се Дейвид към по-големия си брат.
— Рибите се поболяват и умират — възрази Том, — но какво доказва, че страдат от морска болест?
— Би могло да се предположи, че боледуват не от морето, а за морето, което им липсва — допълни Томас Хъдсън. — Съмнявам се дали биха се разболели, ако биха могли да плават свободно.
— В рифа също не могат да плават свободно, тате — забеляза Дейвид. — Имат си дупки и скривалища, където се движат. Принудени са да стоят в дупките си, защото се боят от големите риби. Вълните ги шибат точно така, както в шахтите на риболовните кораби.
— Все пак не така силно — каза Том.
— Може би не така силно — съгласи се Дейвид разсъдливо.
— Но достатъчно — подсказа Андрю и прошепна в ухото на баща си: — Ако се запънат, няма да успеем да отидем на риболов.
— Не обичаш ли да ходиш на подводен риболов?
— Обичам, страшно много, ала ме е страх.
— От какво те е страх?
— От всичко под водата. Изплашвам се, щом изпусна въздуха си. Том плува великолепно, но той се бои под водата. Само Дейвид не го е страх под водата.
— И аз неведнъж съм изпитвал страх — призна бащата.
— Нима?
— Струва ми се, че всички се боят.
— Дейвид не се бои. Няма значение къде е. Но Дейвид пък се плаши от конете, защото са го хвърляли толкова пъти.
— Слушай бе, хлапе! — дочу го Дейвид. — Как са ме хвърлили?
— Не зная. Толкова пъти падаш, че не помня.
— Тогава ще ти кажа. Зная как ме хвърляха толкова често. Падах тогава, когато яздех Оулд Пейнт, защото се издуваше при препасването му, та после седлото се свличаше заедно с мене.
— Никога не ми се е случвало такова нещо с тоя кон! — подхвърли предизвикателно Андрю.
— Я го виж дявола! — напери се Дейвид. — Кой знае дали не си му влязъл под кожата, както влизаш под кожата на всички. Има си хас някой да му е казал кой си!
— Четях му на висок глас какво пишат за мене вестниците.
— Обзалагам се, че конят е препускал с бясна скорост — намеси се Томас Хъдсън. — Причината за падането на Дейвид беше, че почна да се учи да язди оня стар, грохнал кон с голяма задница, който излекувахме, когато го докарахме у нас, и за който нямаше достатъчно простор. А конете не могат да тичат къде да е.
17
Тропическа риба (Epineqhelus morio), достигаща 90 см дължина, която се среща във водите на Антилите и край бреговете на Флорида. — Б.пр.