— Не казах, че бих могъл да го яздя, тате — смънка Андрю.
— И таз хубава! — възтържествува Дейвид. — Че ако ти не можеш, кой ще може! Но да говорим с ръка на сърцето, Анди, нямаш представа как препускаше тоя кон, преди да ме наплаши. Страхувах се от рога на каубойското седло. По дяволите! Наплаши ме.
— Тате, ще ходим ли на подводен риболов? — запита Андрю.
— Не, ако е много бурно морето.
— Кой ще определи дали е бурно морето?
— Аз.
— Добре — съгласи се Анди. — На мене ми се вижда много бурно. Ами, тате, Оулд Пейнт още ли е в ранчото?
— Предполагам. Нали знаеш, че дадох ранчото под наем.
— Така ли?
— Да, в края на миналата година.
— Но ние пак можем да отидем там, нали? — осведоми се живо Дейвид.
— Разбира се. Запазихме голямата колиба на брега край реката.
— Ранчото е най-хубавото място, където съм бивал забеляза Анди. — Освен тук, естествено.
— Мислех, че най-много ти харесва Рочистър — подразни го Дейвид.
Намекът се отнасяше до времето, когато поверяваха Анди на бавачката, която оставаше при семейството си в Рочистър през летните месеци, докато другите две момчета отиваха на Запад.
— Харесвах го. Рочистър беше прекрасно място.
— Дейв, спомняш ли си, когато се прибрахме оная есен, след като убихме трите мечки гризли и ти започна да разправяш за тях, какво ти каза Анди? — запита бащата.
— Не, тате, не си спомням толкова отдавнашни неща.
— Бяхте в стаичката между кухнята и трапезарията и се хранехте. Току-що ви бяхме сложили да вечеряте. Ти разказваше за лова и Ана възкликна: „Господи, трябва да е било много възбудително, Дейвид! И какво стана после?“, а тоя важен господинчо — тогава да е бил на пет-шест годинки — се обади: „Това е много интересно, Дейвид, за хора, които се интересуват от такива неща. Но ние тук в Рочистър нямаме мечки гризли.“
— Чуваш ли, коннико? — каза Дейвид. — Видя ли колко пари си струвал?
— Добре, добре — защити се Андрю. — Тате, я му разкажи как не искаше да чете нищо друго освен комикси и как чете комикси през цялото време, докато обикаляхме Евърглейдз18, без да погледне нищо друго, след като беше ходил в онова училище през есента, която прекарахме в Ню Йорк, и беше станал безобразник.
— Помня всичко — призна Дейвид. — Не е нужно да го повтаря татко.
— Измъкна се все пак навреме — забеляза бащата.
— Трябваше да се измъкна. Ако бях останал, до никъде нямаше да стигна.
— Разкажи ми за времето, когато аз съм бил малък — намеси се Том, като се преобърна и хвана Дейвид за глезена. — Никога няма да мога да бъда толкова добър в действителния живот, колкото в историите, които се разказват за мене като малък.
— Помня те, когато беше малък — почна Томас Хъдсън.
— Тогава беше съвсем чудновато човече.
— Бил е чудноват, защото е живял в чудновати страни — подметна най-малкото момче. — И аз щях да бъда чудноват в Париж, Испания и Австрия.
— Той си е и сега чудноват, коннико — каза Дейвид. — Не му е нужен екзотичен фон.
— Какво е „екзотичен фон“?
— Това, дето ти липсва.
— Обзалагам се тогава, че ще си го набавя.
— Престанете и оставете да разказва татко! — сгълча ги Том. — Разправи им за времето, когато ти и аз се разхождахме из Париж.
— Тогава още не беше толкова чудноват — каза бащата.
— Като бебе беше невероятно кротък. Майка ти и аз те оставяхме в люлката, която бяхме приспособили от един панер в онова жилище, дъскорезницата, и голямата котка Писана се свиваше в краката ти и не пускаше никого да се приближи до тебе. Ти казваше, че името ти е Г’Нинг Г’Нинг, затова те наричахме Г’Нинг Г’Нинг Страшни.
— Откъде си бях измислил такова име?
— Май от трамвая или автобуса. По звъна на кондуктора.
— А говорех ли френски?
— По онова време не особено добре.
— Разкажи ми тогава за малко по-късен период, когато съм говорел вече френски.
— По-късно те возех с детска количка, евтина, много лека, сгъваема количка по улицата до „Клозери де Лила“, където закусвахме. Аз четях вестника, ти зяпаше минувачите по булеварда. Щом свършвахме закуската…
— Какво закусвахме?
— И аз ли?
— На тебе ти капвахме съвсем малко кафе в млякото.
— Спомням си. Сетне къде отивахме?
— От „Клозери де Лила“ те откарвах по улицата отвъд фонтана с бронзовите коне, рибата и нимфите по дългите allees21 с кестени, където играеха французойчета, а бавачките им седяха по пейките край пътеките, застлани с чакъл.