— Тази история е далече по-интересна от имената на улиците — забеляза Андрю. — Не се ли уплаши, Томи, когато котката ядеше гълъба?
— Не. Голямата котка беше най-добрият ми приятел тогава. Искам да кажа най-близкият ми приятел. Струва ми се, че тя щеше да бъде доволна, ако и аз си бях хапнал от гълъба.
— Трябвало е да опиташ — каза Андрю. — Разкажи нещо за жилките.
— Мама ти подари втората жилка за Коледа — продължи Том. — Видяла я в един оръжеен магазин и я взела. Искала да ти купи ловна пушка, но нямала толкова пари. Редовно разглеждала ловните пушки във витрината, всеки ден, когато отивала в epicerie29. Един ден видяла ластика и го купила, защото се страхувала, че ще го продадат. Скрила го и го запазила за Коледа. Трябвало да надписва сметките, за да не разбереш нищо. Това ми е разправяла мама много пъти. Спомням си, че когато ти получи новата жилка за Коледа, подари старата на мене. Но аз не бях достатъчно силен, за да я опъна.
— Тате, ами ние никога ли не сме били бедни? — запита Андрю.
— Не. Бях превъзмогнал бедността, когато се родихте вие, момчета. Много пъти сме изпадали в затруднение, ала никога не сме стигали до беднотията, която познахме по времето, когато живеех с Том и майка му.
— Разкажи нещо друго за Париж — замоли Дейвид. — Какво още правехте с Томи?
— Какво правехме, шац?
— През есента ли? Купувахме кестени от един търговец и аз си топлех ръцете с тях. Ходехме на цирк, за да гледаме крокодилите на капитан Вал.
— Помниш ли ги?
— Много добре. Капитан Вал се бореше с един крокодил (той произнасяше „краукодил“ и началното „крау“ звучеше като английското название на гаргата), а едно хубаво момиче ги подтикваше с тризъбец. Но най-големите крокодили не мърдаха. Циркът беше хубав, кръгъл, червен, със златна украса и миришеше на коне. Отзад имаше едно място, където ходехте да се черпите с мистър Крозби и укротителя на лъвовете и жена му.
— Спомняш ли си мистър Крозби?
— Никога не носеше шапка, ни връхна дреха, колкото и да беше студено, а момиченцето му имаше коса, която падаше на раменете като Алиса в Страната на чудесата. Както е нарисувана в картинките на книгата, искам да кажа. Мистър Крозби беше винаги много нервен.
— Кого другиго помниш?
— Мистър Джойс30.
— Как изглеждаше?
— Беше висок и слаб, имаше мустаци и малка права брада, носеше очила с дебели, много дебели стъкла и ходеше със силно вирната глава. Помня как минаваше по улицата, без да ни забележи, и ти му се обаждаше. Той спираше, поглеждаше ни през очилата, сякаш се взираше в аквариум, и казваше: „Аха, Хъдсън, търсех ви!“ После тримата отивахме в кафенето, навън беше студено, но седяхме в един ъгъл край един от ония… Как им викахте?
— Braziers31.
— Мислех, че това е нещо, което носят жените — вметна Андрю.
— Това е желязна кофа с дупки, където разгарят въглища, за да се отопляват места на открито, като терасите на кафенетата, където посетителите седят близо до мангалите, за да се отоплят, или състезателни писти, където публиката се трупа около мангалите, за да се грее — обясни Том. — В кафенето, в което ходехме татко, аз и мистър Джойс, имаше наредени мангали отвън на терасата, та ни беше топло и уютно дори в най-студените дни.
— Май по-голямата част от времето си прекарвал по кафенета, салони, и топли местенца! — забеляза най-малкото от момчетата.
— Твърде много — отговори Том. — Нали, тате?
— И си заспивал дълбоко навън в количката, докато татко си е пийвал едно на бърза ръка! — забелязва Дейвид. — Момче, намразил съм израза „едно на бърза ръка“. Струва ми се, че няма нищо по-бавно на света от „едно на бърза ръка“.
30