— За какво приказваше мистър Джойс? — запита Роджър Том.
— Хм, мистър Дейвис, не съм запомнил много от онова време. Мисля, че ставаше дума за италиански писатели и мистър Форд32. Мистър Джойс не можеше да понася мистър Форд. Дразнеше се и от мистър Паунд33. „Хъдсън — казваше той на татко, — Езра е бесен!“ Спомням „си тия думи, защото си въобразявах, че «бесен» означава «болен като бясно куче». Помня как седях и наблюдавах лицето на мистър Джойс. То беше червендалесто със страшно гладка кожа, опъната от студа, а едното стъкло на очилата му беше по-дебело от другото. Представях си мистър Паунд с червеникавата си коса и островърхата брадичка и кротките си очи, а от устата му се стича нещо бяло, напомнящо пяна. Мислех си, че е ужасно, задето мистър Паунд е побеснял, и се надявах, че няма да го срещнем. Тогава мистър Джойс тросна: «Естествено, и Форд е побеснял от години». Тутакси си представих мистър Форд с голямото му бледо, малко възсмешно лице и бледите му очи и устата с редки зъби, винаги полуотворена, и тая ужасна пяна, стичаща се по челюстта му.
— Не разказвай повече — помоли Андрю. — Ще сънувам разказаното.
— Моля те, продължавай — настоя Дейвид. — Това е като приказките за караконджоли. Мама заключи книгата с приказките за караконджоли, защото Андрю сънуваше кошмари.
— Ухапа ли някого мистър Паунд? — полюбопитствува Андрю.
— Не, коннико — скастри го Дейвид. — Това е само картинен израз. Не означава «болен от бяс», а «завеян». Защо смяташе, че са бесни?
— Не мога да ти кажа. Не бях толкова малък, колкото по времето, когато биехме гълъбите в градината. И все пак бях твърде млад, за да запомня всичко. Пък и мисълта за мистър Паунд и мистър Форд с ужасните лиги, които се стичат от устата, готови да хапят, заличи всичко друго в главата ми. Мистър Дейвис, познавате ли мистър Джойс?
— Познавам го. Той, баща ви и аз бяхме много добри приятели.
— Татко беше много по-млад от мистър Джойс.
— Татко е бил по-млад от всички тогава.
— Не и от мене — заяви гордо Том. — Смятам, че бях най-младият приятел на мистър Джойс.
— Обзалагам се, че много му липсваш — подметна Андрю.
— Крайно жалко, че не е имал сгода да те срещне — ухапа го Дейвид. — Ако не беше се залостил в Рочистър, може би щеше да има удоволствието да се запознае с тебе.
— Мистър Джойс беше знаменитост — каза Том. — Притрябвали са му такива хлапаци като вас.
— Така си въобразяваш — разпали се Андрю. — Мистър Джойс и Дейвид биха могли да бъдат колеги. И Дейвид пише за училищния вестник.
— Тате, разкажи ни още за времето, когато ти и Томи и майка му сте били бедни. Колко бедни бяхте?
— Бяха порядъчно бедни — намеси се Роджър. — Спомням си как сутрин баща ви приготвяше шишетата за малкия Том, после отиваше на пазара, за да купи най-пресните и най-евтините зеленчуци. Виждах го да се връща от пазара, когато излизах за закуска.
— Бях станал най-добрият познавач на poireaux в шести arrondissement34 — похвали се Томас Хъдсън на момчетата.
— Какво е poireaux.
— Праз лук.
— Прилича на дълъг, зелен, много голям лук — обясни Том. — Само че не е лъскав като кромида, а е зелен. Листата са зелени, главата е бяла. Сварява се и се яде студен, със зехтин, оцет, сол и пипер. Изяжда се целият с главата и перата. Чудесен е. Едва ли някой на света е ял толкова праз, колкото съм ял аз.
— Какво е шести… Как го рече? — запита Андрю.
— Непрестанно прекъсваш разговора! — упрекна го Дейвид.
— Щом не зная френски, трябва да питам.
— Париж е разделен на двайсет arrondissements или райони. Ние живеехме в шести район.
— Тате, не можем ли да прескочим тия arrondissements? По-добре разкажи нещо друго — предложи Андрю.
— Хей, спортисте, няма никакво желание да научи нещо — упрекна го Дейвид.
— Искам да науча — защити се Андрю, — но тия arrondissements не са за възрастта ми. Постоянно ми навирате под носа, че това и онова не било за възрастта ми. Сега признавам, че това не е за моите години. Не го разбирам.
— Какъв е средният резултат годишно през цялата спортна кариера на Тай Коб35 като бияч?
— Триста шейсет и седем.
— Това за възрастта ти ли е?
— Затвори си човката, Дейвид! Някои се интересуват от бейзбол, както ти се интересуваш от arrondissements.
— Добре, че няма arrondissements в Рочистър.
— Млък! Смятах, че татко и мистър Дейвис знаят по-интересни неща от тия шантави… Мамицата им, не мога дори да си спомня името им.
— Не разрешавам да псуваш пред нас! — смъмри го Томас Хъдсън.
32
33