— Ще те досрамее да ти гледаш — предупреди го Дейвид.
— Може и да ме досрамее. Но ще свикна.
— Едно голо тяло, рисувано от татко, е нищо в сравнение с оная глава от книгата на мистър Джойс — рече Том. — Понеже си много малък, въобразяваш си, че кой знае какво представлява едно голо тяло.
— Окей! Въпреки всичко ще се сдобия с книга на мистър Дейвис с илюстрации от татко. Едно момче в училище каза, че разказите на мистър Дейвис били направо мръсни.
— Чудесно. И аз се спирам на мистър Дейвис. С него съм стар, много стар приятел.
— Ти беше приятел и с мистър Пикасо, мистър Брак38, мистър Миро39, мистър Масон40 и мистър Паскен41 — намеси се Томас Хъдсън. — Познаваше ги до един.
— И с мистър Уолдоу Пърс42 — допълни Том. — Виждаш ли, Анди, че не можеш да се мериш с мене. Много си закъснял. Не можеш да се сравняваш с мене. Докато живееше в Рочистър и много преди да се родиш, ние с татко обикаляхме света. Сигурно познавам повечето от живите знаменити художници. С мнозина от тях бях добър приятел.
— Все трябва да почна някога — примири се Андрю. — И ще си избера мистър Дейвис. Не е нужно да пишете мръсни разкази, мистър Дейвис. Ще постъпя като Томи. Разправете ми само някакво ваше безобразие, а аз ще се хваля, че и аз съм участвувал с вас.
— Не е вярно, че съчинявам — засегна се Том. — Понякога татко и мистър Дейвис освежават паметта ми. Но аз съм присъствувал и участвувал в цялата епоха, която разтърси изкуството и литературата. Ако река, мога да напиша спомените си върху нея още сега.
— Откачваш, Томи! — клъцна го Андрю. — Я свали мерника!
— Нищо не му казвайте, мистър Дейвис — замоли Том. — Оставете го да почне от а-бе като нас:
— Това засяга мене и мистър Дейвис — опъна се Андрю. — Ти не се бъркай!
— Тате, разкажи още нещо за тези мои приятели — обърна се Том към баща си. — Зная, че ги познавах, и зная, че ходехме заедно из кафенетата, но искам да науча повече подробности. Подробности, каквито зная за мистър Джойс, например.
— Можеш ли да си припомниш мистър Паскен?
— Не. Наистина не. Как изглеждаше?
— Не можеш да твърдиш, че ти е бил приятел, щом дори не го помниш — обади се Андрю. — Мислиш ли, че няма да бъда в състояние да си спомня как е изглеждал мистър Дейвис след няколко години?
— Млък! — сряза го Том. — Разкажи ми за него, тате.
— Мистър Паскен правеше понякога рисунки, които биха могли да илюстрират много сполучливо частите от книгата на мистър Джойс, които ти допадат толкова.
— Нима? Виж това е нещо!
— Ти седеше с него в кафенето и от време, на време той те рисуваше по покривките на масите. Беше дребен, много опак и голям чудак. Най-често ходеше с бомбе и беше превъзходен художник. Държеше се винаги така, като че е узнал важна тайна, която току-що е дочул, и това го забавляваше. Понякога това го изпълваше с щастие, друг път с печал. Но човек можеше винаги да забележи, че крие тайна и че това го забавлява силно.
— Каква беше тайната?
— Остави: пиянство, наркотици и тайната, която мистър Джойс е разкрил в оная последна глава, както и да рисува хубаво. В такова състояние можеше да рисува по-хубаво от всички, в това се криеше тайната му, и той нехаеше. Въобразяваше си, че не се интересува от нищо, ала се интересуваше.
— Беше ли лош?
— Да. Беше действително лош и това съставляваше част от тайната му. Изпитваше удоволствие да бъде лош, без да го измъчва съвестта.
— Бяхме ли той и аз добри приятели?
— Много добри. Обикновено те наричаше „Чудовището“!
— Уха! — възкликна Том щастлив. — „Чудовището“!
— Имаме ли картини от мистър Паскен, тате? — запита Дейвид.
— Някоя и друга.
— Рисувал ли е Томи?
— На картини, не. Скицираше го главно по покривките или мрамора на масите в кафенето. Наричаше го „ужасното чудовище от левия бряг на Сена, наливащо се с бира“.
— Запиши си това, Том! — подхвърли Дейвид.
— Имаше ли мистър Паскен покварена душа? — осведоми се Том.
— Предполагам.
— Не знаеш ли?
— Предполагам, че имаше. Мисля, че това съставляваше част от тайната му.
— Но мистър Джойс нямаше покварена душа, нали?
— Не.
— А ти имаш ли?
— Не — отговори Томас Хъдсън. — Не, не смятам.
— А вие имате ли покварена душа, мистър Дейвис? — попита Томи.
— Не мисля, че имам такава душа.
— Това е добре — заяви Том. — Казах на главния учител, че нито татко, нито мистър Джойс имат покварени души, а сега мога да му кажа същото и за мистър Дейвис, ако ме запита. Той беше почти убеден, че имам покварена душа. Но това никак не ме разтревожи. В училището имаме едно момче, което наистина е покварено, и човек веднага може да почувствува разликата. Как беше малкото име на мистър Паскен? — полюбопитствува Том.
38
39
40
41
42