— Жюл.
— Как се пише? — обади се Дейвид.
Томас Хъдсън му обясни.
— Какво стана с мистър Паскен? — продължи Том.
— Самообеси се — отвърна бащата.
— Оха! — възкликна Андрю.
— Клетият мистър Паскен! — каза Том благоговейно. — Ще се помоля довечера за него.
— А аз ще се помоля за мистър Дейвис — пригласи му Андрю.
— Тогава ще трябва да се молиш често! — засмя се Роджър.
6
Тази нощ, след като момчетата си легнаха, Томас Хъдсън и Роджър останаха на приказки в голямата стая. Морето беше прекалено развълнувано за подводен риболов, та след вечеря юношите отидоха с Джоузеф да ловят лутианус. Прибраха се изморени и доволни, пожелаха лека нощ на баща си и Роджър и си легнаха. Известно време мъжете ги чуваха как разговарят, после сънят надделя.
Андрю се плашеше от тъмнината, братята му знаеха това, ала не го дразнеха.
— Защо, според теб, се бои от тъмнината? — запита Роджър.
— Не зная — отговори Томас Хъдсън. — Ти никога ли не си се страхувал?
— Мисля, че не.
— А аз съм се страхувал — призна Томас Хъдсън. — Има ли някакво значение това?
— Не зная — каза Роджър. — Аз съм се боял да не умра и да не се случи нещо лошо на брат ми.
— Не знаех, че имаш брат. Къде е?
— Почина.
— Извинявай.
— Няма защо да извинявам. Почина, когато бяхме деца.
— По-голям ли беше?
— С една година по-малък.
— Какво се случи?
— Обърнахме се с лодка.
— На колко години бяхте?
— Горе-долу дванайсет.
— Не разказвай, ако това те измъчва.
— Това ми донесе куп страдания — сподели Роджър. — Наистина ли не знаеше?
— Наистина.
— Дълго време си въобразявах, че всички на света знаят за нещастието. В момчешките години всичко изглежда другояче. Водата беше много студена и брат ми не издържа. Най-страшното беше, че аз се спасих, а той не.
— Злочестият Роджър!
— Остави! Сблъсках се твърде рано със смъртта. А толкова обичах брат си и винаги се страхувах да не му се случи нещо. И аз бях премръзнал от студената вода. Но издържах.
— Къде стана злополуката?
— Горе в Мейн. Струва ми се, че баща ми никога не ми прости, макар да се мъчеше да влезе в положението ми. Оттогава нататък всеки ден си пожелавах аз да бях се удавил. Ала болката преболя.
— Как се наричаше брат ти?
— Дейв.
— Я виж ти! Затова ли не пожела да дойдеш днес на подводен риболов?
— Вероятно. Готов съм обаче да дойда кой да е друг ден. Човек не може да се освободи напълно от някои настроения.
— Достатъчно зрял си, за да не говориш така.
— Опитах се да се гмурна, за да го извадя. Не го намерих. А и водата беше много дълбока и действително студена.
— Дейвид Дейвис — провлече Томас Хъдсън.
— Да. В нашия род първият син всякога се нарича Роджър, а вторият Дейвид.
— Все пак си превъзмогнал изживяното.
— Не. Никога няма да го превъзмогна и рано или късно, трябва да изповядам поражението си. Срамувам се от случилото се, както се срамувам от боя на кея.
— Няма какво да се срамуваш в случая.
— Не, срамувам се. Вече ти го казах. По-добре да не чоплим раната.
— Съгласен съм.
— Няма повече да се бия. Никога. Ти никога не се биеш, макар да можеш да се биеш толкова добре, колкото и аз.
— Не мога. Пък съм се и зарекъл да не се бия.
— Няма повече да се бия и ще се посветя на добро, нравствено писателско творчество.
— Да чуя една мъдра мисъл от устата ти.
— Смяташ ли, че бих могъл да напиша нещо свястно?
— Можеш да опиташ. Защо изостави живописта?
— Защото не можех повече да се залъгвам. Както и не мога повече да се залъгвам с писателството.
— Какво възнамеряваш да предприемеш?
— Ще се завея някъде и ще напиша един приличен роман, стига да ми се отдаде.
— Защо не, останеш да пишеш тук? Можеш да останеш, след като си заминат момчетата. В твоята колиба е много душно.
— Няма ли да ти преча?
— Не, Родж. Самотата ме гнети и мене, знаеш. Човек не може да страни от всички непрестанно. Май ме избива на проповед. Ще спра.
— Не, продължавай. Думите ти ме ободряват.
— Ако възнамеряваш да се заловиш за работа, почни я тук.
— Не считаш ли, че на Запад ще бъде по-добре?
— Навсякъде е еднакво добре. Важното е да се съсредоточиш.
— Не. Не е навсякъде еднакво добре — възрази Роджър.
— Зная. Първоначално е добре, но после става зле.
— Безспорно. Ала сега за сега тук е добре. Може би няма да бъде непрекъснато добре. Но засега е чудесно. Ще имаш компания, когато свършиш работа, а и аз не ще бъда сам. Няма да си пречим и ти действително ще можеш да стъпиш на краката си.