— Смяташ ли, че наистина ще успея да напиша свестен роман?
— Никога няма да го напишеш, ако не опиташ. Тая нощ ми разказа дяволски добър сюжет за роман. Защо да не го разработиш. Ще почнеш именно с лодката.
— А как ще завърша?
— Подир лодката ще продължиш да съчиняваш.
— Поврага! — възкликна Роджър. — Дотолкова съм покварен, че ако поставя лодка, в нея ще има хубава млада индианка и при нея ще се спусне Джоунз, тръгнал да предупреди заселниците, че приближава Сесил Б. дьо Мил, като с едната ръка ще се държи увиснал за лозовия гъстак над реката, а с другата ръка ще стиска вярната си кремъклийка „Оулд Бетси“. Хубавата индианка ще му каже: „Джоунз, ти ли си? Сега можем да се любим, докато нашата крехка ладия се носи към водопада, който един ден ще бъде Ниагара“…
— Не — противопостави се Томас Хъдсън. — Ще опишеш само лодката, студеното езеро и братчето си…
— Дейвид Дейвис. Единадесетгодишен.
— И нещастието. А оттам нататък до края ще съчиняваш.
— Не обичам краищата.
— Не очаквам някой от нас да ги обича — съгласи се Томас Хъдсън. — Но без край не може.
— По-добре да прекъснем — предложи Роджър. — Ще трябва да помисля върху романа. Томи, защо е приятно да се рисува добре, а е адски мъчително да се пише добре? Никога не съм рисувал добре. И все пак изпитвах удоволствие дори от нескопосаните си картини.
— Не зная — каза Томас Хъдсън. — Може би в живописта традицията и линията са по-ясни и много повече хора могат да ти помогнат. Дори да се отклониш от правата линия на голямото изкуство, тя е винаги налице, за да те напъти.
— Според мене една от причините е, че живописта се създава от по-съвършени хора. Ако бях достатъчно съвършен, навярно щях да стана добър художник. Кой знае дали не съм твърде безнравствен, за да стана добър писател…
— Намирам, че опростяваш нещата до недопустими размери.
— Винаги съм ги опростявал до крайност — натърти Роджър. — Това е една от причините, поради които не ме бива за нищо.
— Хайде да си лягаме.
— Ще остана да почета.
Всички спяха дълбоко и Томас Хъдсън не усети Роджър, когато късно през нощта той дойде да си легне на верандата, която служеше за спалня.
Когато закусиха, духаше лек повей, небето беше безоблачно и всички се стегнаха за подводен риболов.
— Нали ще дойдете, мистър Дейвис? — запита Андрю.
— Непременно.
— Много хубаво. Радвам се.
— Как се чувствуваш, Анди? — закачи го баща му.
— Страх ме е — призна Андрю. — Както всякога. Но не се боя толкова, когато съм с мистър Дейвис.
— Никога не бива да се страхуваш, Анди — каза Роджър. — Безсмислено е. И баща ти е на същото мнение.
— Всички твърдят така. Всякога твърдят едно и също. Но Дейвид е единственият умник, за когото зная, че не се бои.
— Трай си — разсърди се Дейвид. — Само си измисляш разни дивотии!
— Мистър Дейвис и аз винаги се страхуваме — каза Андрю. — Виновна е може би висшата ни интелигентност.
— Ще бъдеш внимателен, Дейви, нали? — предупреди го Томас Хъдсън.
— Естествено.
Андрю погледна Роджър и сви рамене.
7
Долу край рифа, където този ден отидоха на подводен риболов, се намираше старата желязна развалина на заседнал параход. Дори при прилив ръждивото туловище на котлите му стърчеше над морската повърхност. Днес духаше южен вятър и Томас Хъдсън пусна котва откъм подветрената страна на рифа, ала не много наблизо. Роджър и момчетата си сложиха маските и приготвиха копията. Те бяха крайно първобитни и най-разнообразни, според както бе хрумнало на Томас Хъдсън и юношите да ги направят.
Джоузеф докара гребната лодка. Той взе със себе си Андрю и се насочи към рифа, а останалите се свлякоха от борда на яхтата и заплаваха.
— Няма ли да дойдеш, тате? — обърна се Дейвид към баща си, който беше застанал на горния мостик.
Със стъкления кръг над очите, носа и челото, с каучуковата рамка, притискаща бузите и слепоочията, с гумената лента, впила се в месото и минаваща зад тила, момчето напомняше героите от лъженаучните комикси.
— Ще дойда по-късно.
— Побързай, докато не сме подплашили всичката риба.
— Рифът е достатъчно голям. Не можете го обхвана целия.
— Зная обаче две дупки отвъд парните котли, които са чудесни. Открих ги, когато идвахме сами. Никой не ги е докосвал и гъмжат от риба. Оставих ги за деня, когато всички ще излезем на подводен риболов.
— Спомням си. Ще дойда след около час.