Отговорът звучеше по-добре на френски: Quand on peint si bien aux Batignolles?
Томас Хъдсън оприличаваше острова на парижкия си quartier2, беше свикнал с него, познаваше съседите, работеше така усърдно, както беше работил в Париж навремето, когато Том беше малък.
Сегиз-тогиз напускаше острова, за да отиде на риболов край бреговете на Куба или за да се поразходи из планините през есента. Ранчото си в Монтана беше обаче дал под наем, защото там времето беше най-хубаво лете и есен, но през есента момчетата тръгваха на училище.
Понякога му се налагаше да прескача до Ню Йорк, за да се срещне с търговеца си. Ала сега по-често идваше търговецът и отнасяше картините му на север. Минаваше за художник с утвърдено име, ценяха го и в Европа, и в родината. Имаше доходи от концесии на нефтени находища в земя, която бе принадлежала на дядо му. Тя представляваше пасища, но при продажбата бяха запазили право на собственост върху подземните богатства. Половината от дохода отиваше за издръжка на бившите съпруги и децата, остатъкът му обезпечаваше самостоятелност, затова можеше да рисува, както му е угодно, без да зависи от търговците. Можеше да живее, където пожелае, и да пътешествува, когато му се прище.
Радваше се на успех горе-долу във всичко, освен в брачния живот, въпреки че всъщност никога не бе държал на успеха. Вълнуваха го само живописта и децата, продължаваше да обича първата жена, в която се беше влюбил. По-късно беше имал вземане-даване с много жени и от време на време някоя от тях се застояваше на острова. Чувствуваше нужда от жени, те бяха добре дошли като гостенки. Харесваше му компанията им, понякога за твърде дълго. Но в края на краищата изпитваше облекчение, че си отиват, дори когато му се нравеха силно. Беше свикнал да не се кара повече с жените, както се беше научил и да не се жени повече. И двете неща изглеждаха толкова трудни, колкото и да се заседи на едно място, за да рисува упорито и системно. Ала беше ги овладял и се надяваше, че ги е научил завинаги. Отдавна беше усвоил живописното изкуство и му се струваше, че с всяка измината година се усъвършенствува все повече и повече. Ала да се научи на заседналост и дисциплина в работата, му се виждаше далеч по-трудно, защото имаше периоди в живота му, когато бе нехаел за дисциплината. Никога не бе проявявал истинска безотговорност, но бе робувал на безредието, себичността, коравосърдечието. Сега знаеше това, не само защото много жени му го бяха казвали, а и защото сам го беше прозрял. Тогава беше решил да бъде себичен само за живописта, коравосърдечен само за работата, да се самоукроти и да се подчини на дисциплината.
Искаше да се наслаждава на живота в рамките на дисциплината, която си налагаше, и да работи упорито. А днес беше неизказано щастлив, понеже утре преди обед щяха да пристигнат децата.
— Мистър Том, да искате нещо? — запита Джоузеф, домашният прислужник. — За днес май приключихте?
Джоузеф беше висок, с много дълго, много черно лице, големи ръце и големи крака. Носеше бяло сако и бели панталони, но ходеше бос.
— Благодаря, Джоузеф. Нищо не искам.
— Малко джин с тоник?
— Не. Възнамерявам да се отбия при мистър Боби. Ще пийна там.
— Пийнете тук. По-евтино е. Мистър Боби беше в лошо настроение, когато минах край него. Разсипали го от коктейли, каза. Някаква клиентка от някаква яхта искаше от онуй питие, дето му викат „Бяла жена“, та носеше шише от оная американска минерална вода, дето има нарисувана жена в бяла рокля като мрежа за комари, седнала до един извор.
— Предпочитам да сляза до бара.
— Да ви приготвя първом аз едно питие. Пристигна пощата с лоцманския кораб. Докато я прегледате, ще пийнете. Сетне пак ще отидете при мистър Боби.
— Добре.
— Олекна ми — възкликна Джоузеф. — Приготвил бях вече питието. Днес май пощата не е нещо особено.
— Къде е?
— Долу в кухнята. Ще я донеса. Две писма с женски почерк. Едното от Ню Йорк. Другото от Палм Бийч. Хубав почерк. Едно писмо от господина, дето продава картините ви в Ню Йорк. И още две от изпращачи, дето не познавам.
— Ще отговориш ли вместо мене?
— Ще отговаря. Щом искате. Ходил съм на училище, макар да бяхме бедни.
— По-добре ги донеси.
— Ще ги донеса, мистър Том. Има и един вестник.
— Запази го за закуската, Джоузеф.
Томас Хъдсън седна и зачете кореспонденцията си, като отпиваше на малки глътки студената течност. Прочете повторно едното писмо, после прибра писмата в едно чекмедже на писалищната маса.
— Джоузеф, приготви ли всичко за момчетата?
— Да, мистър Том. И две допълнителни каси кока-кола. Младият Том навярно ще е станал по-голям от мене?
2
Квартал (фр.). Тук Хемингуей намеква за Латинския квартал в Париж, където е живял през 1924 г. — Б.пр.