— Можа ли да я видиш, Дейв? — запита внимателно Андрю брат си.
— Само перката, докато не наближи съвсем. Тогава можах да я видя, преди Еди да я беше умерил, когато потъна и се обърна.
Еди го разтриваше с кърпа и Томас Хъдсън забеляза, че кожата на краката, гърба и раменете му е още настръхнала.
— Никога не съм виждал подобно чудо, когато се изхвърли от водата и се преметна на гръб — вметна Том. — Никога през живота си не съм виждал такъв звяр!
— Няма и да видиш такива великани — рече баща му.
— Сигурно тежеше най-малко хиляда и сто фунта — допълни Еди. — Не очаквам рибата-чук да достига по-големи размери. Роджър, видяхте ли перката й?
— Видях я.
— Мислиш ли, че бихме могли да я измъкнем? — запита Дейвид.
— Бога ми, не — отговори Еди. — Тя потъна, като се въртеше и превърташе, и отиде кой знае къде на дъното. Потънала е най-малко на осемдесет разтега дълбочина и целият океан ще я разкъса. Сега събира хищниците.
— Иска ми се да можехме да я извадим — каза Дейвид.
— Успокой се, Дейви, момчето ми. Още си съвсем настръхнал.
— Изплаши ли се много, Дейв? — полюбопитствува Андрю.
— Да.
— Какво щеше да направиш? — осведоми се Том с почтителен глас.
— Щях да й хвърля рибата — обясни Дейвид и, докато баща му го наблюдаваше, тясната ивица настръхнала кожа на раменете му се разшири. — Сетне щях да забия двузъбеца право в муцуната й.
— Хм-хм! — смънка Еди и се обърна с кърпата. — Какво ще пиете, Роджър?
— Нямаш ли отрова от бучиниш?
— Сипи му пепел, Роджър! — упрекна го Томас Хъдсън. — Всички дружно носим отговорност.
— Всички дружно проявихме безотговорност.
— Било каквото било.
— Прав си.
— Ще ви приготвя коктейл с джин — предложи Еди. — Том пиеше джин, когато белята стана.
— Още стои горе.
— Вече едва ли ще чини нещо. Нов ще ви приготвя.
— Беше световен, Дейви! — възхити се Том с нескривана гордост. — Ще има да разправям на момчетата в училище.
— Няма да повярват — възрази Дейвид — Не им разправяй нищо, ако се случим в едно и също училище.
— Защо?
— Хей така! — изскимтя Дейвид и внезапно се разрида като малчуган. — Пфуй! Няма да се примиря, ако не повярват!
Томас Хъдсън го притегли и го задържа в прегръдката си, главата на момчето се отпусна на бащината гръд, братята му се извърнаха, Роджър изви очи встрани. Тогава дойде Еди с три чаши, като палецът му беше потопен в едната. Томас Хъдсън се досети, че междувременно Еди се беше почерпил.
— Какво ти е, Дейви? — запита той.
— Нищо ми няма.
— Браво! — каза Еди. — Такива приказки искам да чувам от тебе, дяволски нахакано хлапе! Стегни се! Спри да хленчиш и остави твоя старец да се почерпи!
Дейвид се изпъна много енергично.
— Може ли да се лови тук риба при отлив? — попита той Еди.
— Никаква опасност не ви застрашава. Срещат се мурени. Но нищо едро няма да дойде. Хищниците не могат да прехвърлят рифа при отлив.
— Тате, можем ли да излезем при отлив?
— Ако Еди разреши. Тук Еди е най-главният.
— Чак толкова, Том! — ухили се Еди, преливащ от блаженство. По намазаните му с меркурохром устни се изписа задоволство, кръвясалите му очи грейнаха от удоволствие. — Всеки би умерил тая проклета и триклета риба-чук с оръжие като моето, преди гадният хищник да е извършил поразия.
— Ти я направи на решето — рече Томас Хъдсън. — Нашари я здравата. Не намирам думи, за да ти опиша как я надупчи!
— Няма какво да ми я описвате. Ще си спомням как се обръща на гръб дяволското чудовище до края на живота си. Виждали ли сте някога нещо по-потресаващо?
Всички седяха и чакаха обеда. Томас Хъдсън погледна към морето. Джоузеф беше отишъл с лодката на мястото, където беше потънала акулата и, надвесен над борда, се взираше с оптическа тръба.
— Виждаш ли нещо? — извика Томас Хъдсън.
— Много е дълбоко, мистър Том. Акулата потъна отвъд шелфа. Сега лежи на дъното.
— Ех, да можехме да се сдобием с челюстите й! — подметна Том. — Например да се избелят добре и да си ги закачиш на стената, тате?
— Мисля, че като ги гледам, ще се стряскам на сън — каза Андрю. — Радвам се, че не можем да ги извадим.
— Биха представлявали великолепен трофей — допълни Том. — Ето предмет, който човек би могъл да отнесе в училище.
— Те биха принадлежали на Дейв, ако ги имахме — забеляза Андрю.
— Не, те биха принадлежали на Еди — възрази Том. — Но смятам, че той би ми ги дал, ако го замолех.
— Той би ги дал на Дейв — противопостави се Андрю.
— Не мисля, че ще бъде разумно да влизате в морето толкова скоро, Дейв — обади се бащата.
— Ще мине сума време след обеда — обясни Дейвид. — Трябва да изчакаме отлива.