Все пак щеше да бъде тежко — размишляваше той, — когато щеше да му се наложи да започне всичко отново. Знаеше как ще протекат нещата. През част от деня щеше да изпитва задоволство, че къщата е безлюдна, че може да остане насаме с мислите си и книгите, без да бъде принуден да слуша чужд брътвеж; да гледа неща, без да е нужно да разговаря за тях; да работи мъжки, без да прекъсва. Ала после — добре знаеше — щеше да се обади гласът на самотата. Трите момчета бяха заели значителна част от съществото му, която щеше да остане празна, когато си отидеха, и той съзнаваше, че именно тогава за известно време ще му бъде най-тежко.
Животът му беше изграден върху здравите основи на работата и всекидневието на Гълфстрийма и на острова, затова неговият ритъм щеше постепенно да се възстанови. Хитрините, порядките, навиците, бяха предназначени за борба със самотата, но Томас Хъдсън беше оголил съвършено ново кътче на уязвимост, където щеше да нахлуе самотата, щом си отидеха момчетата. Ала не можеше да я предотврати с нищо. По-късно тя щеше да настъпи и понеже беше неизбежна, нямаше смисъл да се тревожи отсега.
Случи се много лъчезарно, безметежно лято. Всичко, което би могло да вземе лош обрат, беше завършило добре. Томас Хъдсън нямаше предвид ефектни събития като боя на Роджър с непознатия на кея, който можеше да има съдбоносни последици, нито премеждието на Дейвид с акулата, а най-различни дреболии, които бяха приключили благополучно. Щастието често се представя като нещо много скучно, но причината за това е — разсъждаваше той, докато лежеше буден, — че понякога глупците са много честити, а умните са в състояние да причинят и причиняват нещастие на себе си и на околните. Томас Хъдсън никога не бе намирал щастието за скучно. Винаги то му се беше струвало по-възбудително от всичко друго, а за хората, които бяха способни да го изживеят, то не отстъпваше по сила на скръбта. Кой знае дали тоя извод беше правилен, той обаче го приемаше за правилен отдавна и това лято се радваха на щастието от един месец и вече нощем бленуваше за това щастие, преди още то да беше отлетяло.
Знаеше какво означава да живееш сам и беше разбрал, какво означава да живееш с човек, когото обичаш и който те обича. Всякога беше обичал децата си, ала никога по-рано не беше си давал сметка колко много ги обича и колко е зле, че не живее с тях. Желаеше те да са постоянно с него и майката на Том да е още негова жена. Но после си казваше, че пожеланието е толкова абсурдно, колкото мечтата да притежава всички богатства на света и да ги използува колкото се може по-разумно, да достигне рисунките на Леонардо и картините на Питер Бройгел; да има абсолютно вето срещу злото и да бъде в състояние да го разпознава безпогрешно, когато го срещне, както и да го предотвратява със същата лекота, с която се натиска електрическо копче, и на всичко отгоре да бъде непрестанно здрав и да живее вечно без духовен и физически упадък. Това бяха все неща — Томас Хъдсън размишляваше тая нощ — които заслужава човек да ги притежава. Ала не можеше да ги притежава, както и не можеше да задържи децата, или както не могат да се възкресят същества, които човек обича и които са починали или излезли от живота му. Сред всички, неща, които човек би могъл да няма, се срещаха неща, които би могъл да има, и едно от тях беше да съзнава кога е щастлив и да умее да се наслаждава на щастието, докато то е налице. Съществуваха сума неща, които го правеха честит, когато ги притежаваше. Но точно сега през изтеклия месец щастието се олицетворяваше от четирима души и донякъде то не отстъпваше на щастието, с което в миналото го беше дарявало едно-единствено човешко създание. И сега за сега не бяха изникнали поводи за огорчения. Не, не бяха изживели никакви огорчения.
Не се дразнеше дори че сега лежи буден. Спомни си какво изживяваше в миналото, когато не можеше да заспи и нощем лежеше буден, за да размишлява върху причините, поради които се беше лишил от трите си деца, и върху безразсъдното си поведение. Анализираше постъпките, които не можеше да измени, или си въобразяваше, че не може да измени, мяташе се от една съдбоносна грешка в съждението към друга, още по-съдбоносна. Сега приемаше всичко като безвъзвратно минало и беше заглушил угризенията, беше се държал като глупец, а той не обичаше глупците. Ала изживяното се беше заличило, момчетата бяха при него, той ги обичаше и те го обичаха. Щеше да остави нещата да следват своя ход.