В края на краищата децата щяха да си отидат и бащата щеше да се сблъска отново със самотата. Но тя щеше да бъде период на изчакване, докато се върнат. Ако останеше Роджър да работи и да му прави компания, би се справил по-леко. На Роджър обаче не можеше да разчита, защото никой не знаеше кога и какво ще му хрумне. Сещайки се за Роджър, той се усмихна. После го съжали, но се упрекна, че постъпва нечестно и че Роджър не може да понася съжаленията, затова престана да го съжалява, и като се вслуша в спокойното дишане на спящите, се унесе.
Повторно се събуди, когато лунната светлина огря лицето му, и отново се сети за Роджър и любовните му увлечения. И той, и Роджър се бяха държали глупаво и зле с жените. Не желаеше да се задълбочава в собствените си глупости, затова се разрови из глупостите на Роджър. „Няма да го съжалявам, тъй че не проявявам нечестност, като се ровя в любовните увлечения на Роджър. Сам изживях немалко увлечения, та не е нечестно да надникна в сърдечното минало на Роджър. Впрочем моето увлечение беше различно, защото обичах истински само една жена, която изгубих. Твърде добре зная защо. Ала престанах да мисля за случилото се и може би ще бъде по-добре да не мисли и за Роджър.“ Тази нощ обаче светликът на месеца както всякога смущаваше съня му и Томас Хъдсън се размисли за Роджър и неговите драматични или комични увлечения.
Спомни си последната жена, по която се беше увлякъл Роджър по времето, когато двамата живееха в Париж. Колко красива и фалшива му се беше видяла тя, когато Роджър я доведе в ателието му! Роджър не съзираше двойствеността й. Тя беше една от поредните му илюзии и той беше впрегнал цялата си голяма дарба да служи предано, за да й угоди, докато бъдат отстранени пречките за брака им. Сетне само за месец прозря измамността й, която долавяха ясно всички, които я познаваха. Навярно беше изживял тежък ден, когато беше открил за първи път заблудата си, но процесът на изтрезняване продължаваше, когато Роджър дойде в ателието на Томас Хъдсън. Той поразгледа картините, направи някоя и друга уместна критична забележка, после неочаквано вметна:
— Казах на Ейрз, че няма да се оженя за нея.
— Хм. Изненада ли се?
— Не особено. Не мина без обяснения. Тя е двулико същество!
— Нима? В какво отношение?
— Във всяко отношение. В каквато и посока да я разрежеш.
— Мислех, че я харесваш.
— Не. Помъчих се да я харесвам. Но успях само в началото. Бях влюбен в нея.
— Какво значи „влюбен“?
— Би трябвало да знаеш.
— М-да — съгласи се Томас Хъдсън, — би трябвало да зная.
— Ти не я ли харесваш?
— Не. Не можех да я понасям.
— Защо нищо не ми каза?
— Беше ти приятелка. А и не си ме питал.
— Предупредих я. Но сега трябва да изпълня решението си.
— Най-добре ще бъде да се махнеш.
— Не. Тя да се махне.
— Смятах, че така ще бъде по-просто.
— Тоя град е толкова мой, колкото и неин.
— Зная.
— И ти също води такава борба, нали? — запита Роджър.
— Да. Човек не може да спечели ни една от тези схватки. Ала може да се пребори. Защо не смениш чисто и просто quartier49?
— Там, където съм, ми е много добре.
— Спомням си формулата: „Je me trouve tras bien ici et ie vous prie de me laisser traèquille50.“
— Започва с думите: „Je refuse de recevoir ma femme51“ — забеляза Роджър — и те се казват на huissier52. Но аз не се развеждам. Само се разделям.
— Няма ли да бъде трудно, като я виждаш?
— Не. Така ще се излекувам. Като я виждам и слушам приказките й.
— Какво ще стане с нея?
— Сама ще си изиграе ролята. Толкова пъти е разигравала комедии през последните четири години.
— Пет години — поправи го Томас Хъдсън.
— Не смятам, че първата година разиграваше комедии.
— Ще бъде по-добре да се оттеглиш. Щом не смяташ, че първата година е разигравала комедии, ще бъде по-добре да се махнеш надалече.
— Тя пише неудържими писма. Ако се махна, ще бъде още по-лошо. Не, ще остана тук и ще го ударя на живот. Ще се излекувам без остатък.
След като Роджър се раздели с приятелката си в Париж, удари го на живот, необуздан нощен живот. Сам се подиграваше на себе си, ала вътрешно се гневеше на собственото си безволие и жестоко жигосваше и потискаше дарбата си да бъде предан, която беше най-ценното му качество редом с дарбата да рисува и да пише, както и разните му добри човешки и животински черти. Когато беше гулял, превръщаше се в бреме за всички и най-вече за самия себе си. Съзнаваше падението, мразеше се и изпитваше удоволствие да разтърсва стълбовете на храма. Храмът беше много хубав и здраво изграден и когато такъв храм е издигнат вътре в душата, не е лесно да бъде съборен. Ала Роджър се напрягаше с все сила.