Островът на човека

Алекс Попов Островът на човека

Oстровът на човека (Вярвам в… Бъдещето на…)

I.

Сава се гърчеше на пода, а върху му се сипеха ударите на мъжете от Униформените Отряди за Сигурност (УОС). Той знаеше, че дълго няма да го бъде ако продължават така, но пък ако кажеше само една дума в знак на протест… щеше да е последната му. Той просто скимтеше и се гърчеше.

Вече бяха минали 11 минути, конференцията на ФСХ още не бе започнала. Мит започна да нервничи… Смут също. Това никога преди не бе се случвало и Мит остана много учуден от тишината… Смут пък от шума, който му се стори, че чу преди малко. Може би са отложили конференцията поради мерки за сигурност с персонална поща и него са забравили… Невъзможно. Може да е малка риба в организацията, но в нея всички са равни по отношение на Информацията. Или пък… Невъзможно. Та това е абсурд. Мит пак се размърда неспокойно… Смут също. Проклетото куче или е пипнало някоя бълха или пак го притеснява нечие мише присъствие. Та това куче не мърда от едно място по няколко дни ( самото олицетворение на Мързела и Апатията ). НО бълхи отдавна не съществуват, а последната ( и първа ) мишка, която Мит видя беше с краката нагоре ( и освен това тогава беше 7 годишен ), но това не попречи на Смут да се държи далеч от мястото, където гадинката беше хвърлила топа, цяла седмица.

„Дезинфекционна“. И още е жив („… добре — яко копеле излезе,Сава, яко копеле!“). Ако остане жив само още 1 час вероятно пак ще се запознае с някой привични за живота явления (като например Омраза, Гняв, Болка).

…O не, пак се започва…

Две секунди по-късно Мит беше в тунела и мъкнеше Смут за ушите към най-близкия видеофон (намиращ се само на някакви си 7 километра). В тунелите не бе влизал доста отдавна и се страхуваше, че ако се изгуби скоро нямаше да види видеофон (може би никога вече ), но пък ако се беше забавил само още малко… кой знае. Може пък Смут просто да се е събудил от постоянната си летаргия.

Взрив отзад. Не Смут определено е бил уплашен до смърт (всъщност кучето беше създадено именно заради това — да чува Опасността — заради себе си и заради господаря си). Слава Богу, че не го пренебрегна. Но какво по дяволите се е случило с ФСХ…

Беше тъмно, толкова тъмно, че не можеше да разбере дали очите му са затворени или не. Хубавото беше, че бе издържал боя и „формалните“ процедури… И БЕШЕ ЖИВ!!! Мозъкът му в момента не функционираше беше зациклил, за да си почине малко ( … циклеше на „УБИЯ“ ). Важното е, че беше жив сега основната му цел беше да продължава да живее, а второстепенната да се добере до компютър… рано или късно.

II.

Дотук добре. Сега само трябваше да провери… да набере номера и да провери. Но той дори не докосна скенера на отпечатъци (отговарящ за коректното заплащане на услугата). Ако го направеше щеше да е по-лошо отколкото да извика с пълно гърло „Ето ме! Това съм аз! ЕЛАТЕ МЕ ХВАНЕТЕ!!!“. Ех, ако само се бе сетил да помъкне и SC36-то (SC36<=>Sofia Center 36 NetSerf 801886DМX1,9 Trade Mark of IBM-Intel Corp.). Нищо, … е ще трябва да си припомни стария занаят. Прекалено грубо е, но си струва да опита. Значи… трябваше му част от шибания видеофон.

30 секунди по-късно видеофона бе изкормен, изтърбушен и… останал само на по- ловина. В същият този момент Мит прикачваше една набързо скалъпена плетеница от биочипове към една инфрачервена камера в ЦУМ, докато Смут всяваше смут сред клиентите на магазина забавлявайки се с гонещият го „Робот за Услуги на Гражданите“ от щанда за микрокомпютърни системи (,в който Мит си имаше малко работа). Когато Смут стигна до стълбището внезапно спря да обръща внимание на робота и затича спокойно до краката на тинейджер носещ черен сак на Sillicon, докато покрай тях „на 4-та“ мина запъхтян мъж от охраната с униформа на УОС.

Времето беше прекрасно. Онова спокойно пролетно време, в което майките държат дистанционното в ръка и бавно се разхождат след плъзгащата се на 30тина см от земята бебешка количка. Слънцето пари лицата, а неоозонният купол над 19 милионния град е по прозрачен от всякога. В Борисовата градина всичко се е раззеленило и паркът изглежда така сякаш си в гората на някоя планина по времето, когато слънцето и дъждът все още не са представлявали опасност за живите същества на планетата. Всички бяха усмихнати и доволни от това, което имат, дори Смут спеше усмихнат, но не беше такова положението с Мит. Терминалът, който беше сглобил след като открадна и един преносим видеофон, който прикачи към вече задигнатия PC, мълчеше упорито. Беше изчезнало всичко — конференции, файлове, пощи та дори и видеофонните номера на членовете на ФСХ. Единственото, което бе останало от нелегалната организация гигант бяха тайните канали за свръзка, но на „входовете“ им имаше повече датчици от обикновено, което смути Мит и той не посмя да ги използва. Оставаше му само едно : да потърси Сава — единственият човек, който Мит знаеше къде точно може да намери. Той стана прибра терминала и срита безцеремонно Смут (Кучето, което само преди 3 часа му бе спасило живота). Горкият рунтав пес се надигна лениво и се затътри след господаря си. Той все още не знаеше, че отива в Бункера най-прокълнато и преебано от забравата (и може би единствено по рода си) място в града (в същност само входа се намираше в града). Убежището за всеки Обречен ( включително плъховете и може би бълхите).