— Това са пандани — обясни Мик. — Някои ги наричат хлебни дървета, защото от тях може да се прави нещо подобно на хляб. Веднъж опитах и имаше отвратителен вкус. Внимавай!
Твърде късно. Десният крак на Джони потъна в земята до коляното и докато се опитваше да го измъкне, левият хлътна още по-дълбоко.
— Съжалявам. — Мик съвсем не изглеждаше изпълнен със съжаление. — Трябваше да те предупредя. Имаме цяла колония големи буревестници — те правят гнездата си като зайците — в земята — и на някои места не можеш да направиш крачка, без да пропаднеш.
— Благодаря, че ме уведоми — рече Джони саркастично, докато се измъкваше и изтупваше праха от дрехите си. По всичко личеше, че на Острова на делфините тепърва ще има да учи твърде много неща.
На няколко пъти нагазва в дупки на буревестници или по-точно казано, на клиноопашати буревестници, но накрая се измъкнаха от гората и слязоха на плажа от източната страна на острова, която гледаше към безбрежната пустош на открития океан. Трудно му беше да повярва, че е дошъл отвъд далечния хоризонт по някакво чудо, което не можеше да проумее.
Нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Като че бяха единствените обитатели. Този бряг бе изложен на сезонните бури, затова всички сгради и пристанищни съоръжения бяха от другата страна на острова. Огромен дънер, изхвърлен на пясъка и избелял от годините, прекарани на слънце, лежеше като мълчаливо свидетелство за отминал ураган. Имаше и големи блокове мъртви корали, тежащи тонове, които само силата на вълните е могла да изхвърли на плажа. А сега всичко изглеждаше мирно и тихо.
Тръгнаха покрай пясъчните дюни, между края на гората и покрития с корали плаж. Мик се оглеждаше и ето че намери онова, което търсеше.
От морето, оставяйки широки следи като от танк, беше изпълзяла някаква твар. Следите свършваха при площадка с изравнен пясък над равнището на водата. Мик започна да рови.
Джони му помогна и на трийсетина сантиметра в пясъка откриха десетки яйца, големи и кръгли като топки за пинг-понг. Обвивката им не беше твърда, а кожеста и гъвкава. Мик си свали ризата, направи от нея торба и събра колкото можа.
— Знаеш ли какво е това?
— Да — отвърна Джони и очевидно го разочарова. — Яйца от костенурка. Гледах телевизионен филм как малките костенурчета се излюпват и изпълзяват от пясъка. Какво ще ги правиш?
— Ще ги ям, разбира се. Чудни са, пържени с ориз!
— Уф! Хич няма и да опитам.
— Много ще разбереш. Имаме страшен готвач.
Следваха извивката на плажа по северния бряг на острова, а след това тръгнаха по западния обратно към селището. Тъкмо преди да стигнат, се натъкнаха на голям басейн или по-скоро резервоар, свързан чрез канал с морето. Имаше отлив и затвореният шлюз на канала задържаше водата в басейна до следващия прилив.
— Ето за какво е всичко това на острова — каза Мик.
В басейна бавно плуваха два делфина, точно както в открития океан. Дощя му се да ги разгледа отблизо, но нямаше как да се доближи до басейна, защото около него беше издигната ограда от телена мрежа. На нея с големи червени букви пишеше: „ПАЗЕТЕ ТИШИНА — ИМА ВКЛЮЧЕНИ ХИДРОФОНИ!“
Отминаха на пръсти, а сетне Мик обясни:
— Професорът не обича да се говори близо до делфините. Казва, че можело да се разстроят. Една нощ някакъв откачен рибар се напил, дошъл и им наговорил разни мръсотии. Вдигна се голям шум и го изхвърлиха със следващия кораб.
— Що за човек е професорът? — попита Джони.
— О, бива си го — освен в неделя следобед.
— Какво става тогава?
— Жена му се обажда всяка неделя сутрин и се опитва да го убеди да се върне у дома. Но той не иска — твърди, че не обичал Москва — през лятото било прекалено горещо, а през зимата — прекалено студено. Затова имат ужасни кавги, но всеки няколко месеца стигат до компромис и се срещат някъде по средата, да речем, в Ялта.
Джони се замисли. Искаше да научи колкото може повече за професор Казан — така се надяваше да увеличи шансовете си да остане по-дълго на острова. Описанието на Мик прозвуча малко обезкуражаващо, но все пак неделята беше минала и професорът трябваше да е в добро настроение — поне няколко дни.
— Той наистина ли може да говори на езика на делфините? — попита Джони. — Останах с впечатление, че никой не може да наподоби тези невероятни звуци.
— Умее да произнася само няколко думи, но с помощта на компютри превежда магнетофонни записи. А после монтира нови ленти и им ги пуска. Сложно нещо, но върши работа.
Джони остана поразен, а любопитството му се засили. Винаги се бе стремил да си обяснява нещата, а това дори не можеше да си го представи — как така човек може да се научи да говори на езика на делфините…