— Седни, Джони — покани го той. — Доктор Кийт ми съобщи по радиото за теб още докато бях на континента. Сигурно съзнаваш, че си имал голям късмет.
— Да, господине — отговори Джони с вълнение.
— От векове се знае, че се случва делфините да помагат на човешки същества да стигнат до брега. Всъщност подобни легенди датират отпреди повече от две хиляди години, въпреки че до наше време никой не е гледал сериозно на тях. Ти не си бил просто избутан на суша. Теб са те превозили на близо сто морски мили. Отгоре на това са те довели не другаде, а при нас. Защо? Много бихме желали да разберем това. Ти едва ли имаш някаква представа, нали?
Джони се поласка, че му зададоха такъв въпрос, но трудно можеше да отговори.
— Ами — отрони бавно той — сигурно знаят, че работите с делфини, макар и да не мога да си представя как.
— На това лесно може да се отговори — намеси се доктор Кийт. — Сигурно са им го казали освободените от нас делфини. Спомнете си, че Джони разпозна пет от тях на снимките, които му показах веднага след като пристигна.
Професор Казан кимна:
— Да, а това ни дава ценна информация. Тя показва, че крайбрежните делфини, с които работим, и дълбоководните им братовчеди говорят един език. А това преди не го знаехме.
— Ала все още не ни е ясно какви са били подбудите им — обади се доктор Кийт. — След като дивите делфини никога не са имали пряк досег с хората, това показва, че си правят всичкия този труд, защото искат нещо от нас — при това доста настоятелно. Може би, спасявайки Джони, са искали да кажат нещо като: „Ние помогнахме — сега помогнете вие!“
— Теорията ти е правдоподобна — съгласи се професор Казан. — Но няма да намерим отговор, ако само умуваме. Начинът да разберем какво са имали предвид приятелите на Джони, е един — трябва да ги попитаме.
— Стига да ги намерим.
— Ако наистина искат нещо, няма да са много далеч. И ще можем да влезем във връзка с тях, без да излизаме оттук.
Професорът щракна някакъв ключ и въздухът отново се изпълни със звуци. Но този път Джони бързо схвана, че не чува гласа на един-едничък делфин, а всички гласове на морето.
Беше невероятна смесица от съскане, пукане и ръмжене. В нея се преливаше чуруликане, може би на птици, далечни, неясни стенания и шепот на милиони вълни.
Слушаха няколко минути тази удивителна китка от мелодии, после професорът превъртя друг ключ на огромната машина.
— Това беше хидрофон Запад, сега ще опитаме хидрофон Изток. Той се намира в дълбоки води, съвсем на ръба на рифа.
Звуковата картина се промени, шумът на вълните беше по-слаб, но въздишките и писукането на неизвестните морски обитатели — много по-силен. И отново професорът се вслуша няколко минути, после превключи на Север, а най-накрая — на Юг.
— Прекарай, моля те, лентите през анализатора — обърна се той към доктор Кийт. — Но отсега съм готов да се обзаложа, че на двайсет морски мили наоколо няма голямо стадо делфини.
— В такъв случай теорията ми хвръква.
— Не е задължително. Двайсет морски мили са нищо за делфините. А не забравяй, че те са ловци и не могат да се задържат на едно място. Стадото, което е спасило Джони, скоро ще обере като прахосмукачка всичката риба от нашия риф. Ще те оставя да анализираш, време е да отида при басейна. Ела, Джони, искам да се запознаеш с едни от най-добрите ми приятели.
Докато вървяха към плажа, професорът потъна в унес. После сепна Джони, тъй като неочаквано и майсторски издаде поредица от бързопроменящи се по височина свиркания.
Засмя се на стреснатото изражение на момчето.
— Никое човешко същество няма да се научи да говори свободно делфински и все пак аз успявам да произнеса сносно десетина по-обикновени фрази. Но непрекъснато трябва да работя над тях и се боя, че произношението ми е направо ужасно. Само делфини, които ме познават добре, могат да разберат какво се опитвам да кажа. А понякога оставам с чувството, че са просто любезни с мен.