Професорът отключи входа към басейна и внимателно заключи след себе си.
— Всички искат да си играят със Сузи и Спутник, но не мога да им разреша — обясни той. — Поне докато се опитвам да ги науча да говорят английски.
Сузи беше загладена, палава около сто и петдесет килограмова дама, която изскочи наполовина от водата, щом приближиха. Спутник, нейният деветмесечен син, беше по-въздържан, или може би по-срамежлив. Все заставаше зад майка си.
— Здравей, Сузи! — каза професорът отчетливо и ясно. — Здравей, Спутник! — После присви устни и пусна в ход сложното свирукане. Някъде по средата обаче сбърка нещо, спря и ядосано си промърмори, после започна отначало.
На Сузи всичко това й се стори страшно забавно. Засмя се няколко пъти силно, по делфински, после изстреля струя вода към тях, но беше достатъчно възпитана да не ги намокри. Накрая изплува близо до професора, той бръкна в джоба си и извади найлонова торбичка с лакомства. Вдигна едно във въздуха, Сузи се отдръпна на няколко метра, изскочи като ракета от водата, лапна храната от пръстите на професора и се гмурна почти безшумно обратно в басейна. После отново се появи и произнесе отчетливо:
— Благодаря, ’фесоре.
Сузи явно очакваше още, но професор Казан поклати глава, потупа я по гърба и рече:
— Не, Сузи. Няма повече, скоро ще ядеш.
Тя прояви възмущението си: изсумтя и се понесе в кръг из басейна като скутер — очевидно искаше да се поперчи.
Спутник я последва, а професорът каза на Джони:
— Опитай се да му дадеш ти — боя се, че ми няма доверие.
Джони взе лакомството, което вонеше непоносимо на риба, мазнина и химикали. По-късно научи, че за делфините то било нещо като тютюн или бонбон. Професорът го създал след дългогодишно проучване. Животните обичаха „бонбоните“ толкова, че бяха готови едва ли не на всичко, за да ги заслужат.
Джони коленичи на ръба на басейна и размаха парчето, подвиквайки:
— Спутник! Спутник, това е за теб!
Делфинчето се надигна от водата и го изгледа със съмнение. Хвърли поглед към майка си, към професор Казан, а сетне отново към Джони. Очевидно се изкушаваше. Но не се приближи. Вместо това изпръхтя, потопи се и се понесе из дълбините на басейна. Нямаше вид, че е тръгнало с определена цел, повече приличаше на човешко същество, което не може да реши какво да прави и се лута напосоки.
„Сигурно се бои от професора“, реши Джони. Тръгна покрай басейна, отдалечи се на около петнайсетина метра, после отново подвикна на Спутник.
Излезе прав. Делфинчето огледа новото положение, одобри го и заплува бавно към Джони. Все още обхванато от подозрение, то надигна муцуна и отвори уста, показвайки внушителен брой мънички, остри като игли зъбки. Джони си отдъхна, когато делфинчето лапна лакомството, без да му отхапе пръстите. В края на краищата Спутник беше месояден, а той не би се решил да храни с голи ръце, да кажем, лъвче, макар и мъничко.
Делфинчето се въртеше край ръба на басейна и явно очакваше още.
— Не, Спутник — повтори момчето, спомняйки си какво каза професорът на Сузи. — Повече няма, скоро ще ядеш.
Делфинчето остана на сантиметри от него и Джони посегна да го погали. Макар и да се стресна, то не се отдръпна, а позволи да прокарат ръка по гърба му. Момчето с изненада установи, че кожата на животното е мека и гъвкава като гума, съвсем различна от люспестото тяло на рибите. Човек, който е галил делфин, никога няма да забрави, че делфинът е топлокръвно млекопитаещо.
Джони искаше да остане да поиграе със Спутник, но професорът вече го викаше. Докато се отдалечаваха от басейна, ученият забеляза шеговито:
— Направо съм обиден. Така и не съм успял да се приближа до Спутник, а ти го направи още от първия път. Изглежда, имаш подход към делфините. Гледал ли си животни преди?
— Не, професоре. Само попови лъжички, но това беше отдавна.
— Е — професорът се засмя, — те едва ли се броят.
Изминаха още няколко метра и професор Казан заговори със съвършено различен тон, обръщайки се към Джони сериозно, като към равен, а не като към момче, което е с четирийсет години по-малко от него.
— Аз съм учен, но съм суеверен руски селянин. Логиката ми говори, че това са глупости, и все пак започвам да си мисля, че самата съдба те е изпратила тук. Най-напред начинът, по който пристигна — като в гръцки мит. А сега Спутник взима храна от ръцете ти! Чисто съвпадение, разбира се, но разумните хора карат съвпаденията да работят в тяхна полза.
„Накъде, за бога, бие“, почуди се Джони. Но професорът не продума, докато стигнаха до входа на Техноблока. Чак тогава подхвърли лукаво: