— Какво е това? — прошепна Джони на приятеля си.
— Морски костур. Гледай! — И за ужас на Джони Мик се гмурна бързо и изящно като риба.
Колкото повече приближаваше до движещите се сенки, толкова по-малък ставаше; те сякаш нарастваха. Мик спря на петнайсетина метра дълбочина и се задържа точно над тях. Посегна, опитвайки се да докосне една от грамадните риби, но тя махна с опашка и избяга. Мик като че не бързаше да се върне на повърхността, а Джони пое поне десетина пъти въздух, докато го гледаше. Най-сетне за голямо облекчение на Джони Мик започна бавно да изплува, махайки на костурите за сбогом.
— Колко тежат тези риби? — попита Джони, когато изскочи над водата и задиша често-често.
— О, не са повече от четирийсет-петдесет килограма. Да видиш наистина големите на север! Край Кеърнс дядо ми уловил на въдица една триста и петдесет килограмова.
— Но ти не му вярваш — засмя се Джони.
— Напротив, вярвам му — засмя се в отговор Мик. — За доказателство имаше и снимка.
Докато плуваха обратно към ръба на рифа, Джони погледна отново надолу, към сините дълбини с коралови канари, надвиснали тераси и тромави сенки, които плуваха бавно сред тях. Независимо че се намираше на земята, този свят беше чужд, почти като на друга планета. И тъкмо защото бе съвършено чужд, той го изпълваше с любопитство и страх.
Имаше само един начин да овладее и двете чувства. Рано или късно трябваше да последва Мик надолу по синия, тайнствен склон.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Прав сте, професоре — заяви доктор Кийт, — макар да пукна, ако се сещам откъде разбрахте, че е така. В обсега на нашите хидрофони няма голямо стадо делфини.
— Тогава ще ги потърсим с „Летящата риба“.
— Но къде? Те се намират някъде из водното пространство от двайсет и пет хиляди квадратни километра.
— А за какво са наблюдателните спътници? Обади се на Контролната станция Умъра и поискай да фотографират район с радиус петдесет морски мили около острова. Кажи им да направят снимките колкото може по-рано след зазоряване. Положително някой спътник ще мине над нас утре сутринта.
— Но защо след зазоряване? Аха, разбирам. Дългите сенки ще ни помогнат по-лесно да ги открием.
— Точно така. Ще е много трудно да претърсим такъв огромен район, а ако мине много време, те ще се преместят другаде.
Джони чу тези планове след закуска, когато го повикаха да помага при разчитането. По всичко личеше, че професор Казан се беше нагърбил с твърде тежка задача, защото терминалът на острова беше приел двайсет и пет отделни снимки, всяка от тях на квадрат със страна двайсет морски мили и всяка попълнена с безчет подробности. Направени бяха един час след зазоряване от нисколетящ метеорологичен спътник от осемстотин километра височина и качеството им беше великолепно, тъй като нямаше облаци, които да пречат на видимостта. Мощните телескопични камери бяха приближили земята само на осем километра.
На Джони дадоха най-маловажната, но и най-интересната снимка от мозайката. Тя беше централната и показваше самия остров. Страшно интересно беше да я разглеждаш с лупа и да виждаш как сградите, пътеките и лодките просто изскачат пред погледа. Виждаха се дори отделни хора като малки черни петънца.
За първи път Джони осъзна действително огромните размери на рифа около Острова на делфините. Той се простираше с километри на изток и островът беше само една точка сред него. Имаше прилив, но през плитката вода личеше всяка подробност на рифа. Джони едва не забрави какво се искаше от него, докато изучаваше вировете, подводните долини и стотиците малки каньони, издълбани от водата при отлив.
Имаха късмет: откриха стадото на около шейсет мили на югоизток от острова, почти на самия край на фотомозайката. Нямаше грешка — по повърхността се носеха десетки тела, някои уловени от камерата над водата. А по V-образната им диря можеше да се съди, че се движат на запад.
Професор Казан погледна доволен снимката.
— Приближават се. Ако поддържат този курс, ще ги срещнем след час. Готова ли е „Летящата риба“?
— Продължава да зарежда, но след трийсет минути може да потегли.
Професорът погледна часовника си — приличаше на хлапак, комуто са обещали сладолед.
— Добре — каза припряно той. — След двайсет минути всички да са на мостика.
Джони се озова там след пет. За първи път се качваше на кораб (разбира се, „Санта Ана“ не влизаше в сметката, защото видя съвсем малко от него) и беше решил всичко да разгледа. Професорът се появи захапал огромна пура, в ярка хавайска риза и натоварен с камера, бинокъл и чанта. Едва свалиха Джони от наблюдателния пост на мачтата на десет метра над палубата.