След половин час Ейнар влезе в торбата и отново го вдигнаха на борда за голямо облекчение на Пеги, а и на професора.
— Надявам се, че повечето е било клюки — забеляза той. Дори с помощта на компютъра трийсет минути непрекъснат делфински разговор означава една седмица работа.
Двигателите на „Летящата риба“ включиха с рев и корабът бавно се повдигна над водата. Делфините се движиха заедно с него неколкостотин метра, но скоро безнадеждно изостанаха. Това надбягване не им беше по силите. Последното, което Джони видя, беше фриз от далечни тъмни тела, устремени към хоризонта, на километри зад кърмата.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Джони започна уроците си по подводно плуване край мостика, сред закотвените рибарски лодки. Водата там беше кристално чиста и можеше спокойно да прави всички грешки на един начинаещ, докато се научи да използува плавниците и маската.
Мик не беше много добър учител. Откакто се знаеше, плуваше и се гмуркаше, и вече не помнеше първоначалните си неприятности. Струваше му се невероятно, че някой може да не успее да стигне с лекота до дъното и да остане съвсем спокойно две-три минути под водата. Затова лесно губеше търпение, когато ученикът му се полюшваше като тапа на повърхността и риташе с крака във въздуха, без да може да се потопи на повече от двайсетина сантиметра.
Не след дълго обаче Джони схвана цялата тънкост. Научи се да не си пълни дробовете с въздух преди гмуркане — това го превръщаше в балон и го правеше твърде лек, за да потъне. После откри, че ако изхвърли краката си над водата, самата им тежест ще го натика надолу. А след като краката му са под повърхността, щеше да рита с плавниците, които пък го отвеждаха в желаната посока.
След няколкочасова практика загуби първоначалната си тромавост. Откри колко е приятно да пикира или да се плъзга хоризонтално, подобно на космонавт в орбита в един свят на безтегловност. Умееше да прави лупинг и тоно3 или да се задържа неподвижен на всякаква дълбочина. Но не издържаше и половината от времето, което успяваше да издържи под водата Мик. Както за всяко нещо, което си струва да се прави, и за това трябваше време и практика.
Вече знаеше, че разполага с време. Колкото и безобиден да изглеждаше, професор Казан беше човек с голямо влияние и се беше погрижил за това. Задвижени бяха връзки, попълнени формуляри и Джони беше официално включен в персонала на острова. Леля му с готовност се съгласи и с удоволствие му изпрати малкото вещи, на които той държеше. Сега, когато се намираше на другия край на света и можеше да погледне на досегашния си живот отстрани, Джони се питаше дали част от вината не е била негова. Помъчил ли се бе да се пригоди към дома, който го прие? Знаеше, че на овдовялата му леля не й е лесно. Може би щеше да разбере проблемите й, когато порасне, и тогава щяха да се сближат. Но каквото и да се случеше, нито за миг нямаше да съжалява, че е избягал.
Сякаш в живота му започна съвършено нова глава. Той осъзна, че досега само е съществувал, а не е живял истински. Загубил много малък любимите си хора, Джони се беше побоял да установи нови връзки, че и по-лошо — станал бе подозрителен и себичен. Но сега се променяше, защото непринуденият живот на острова помиташе бариерите на неговата сдържаност.
Рибарите бяха дружелюбни, добродушни, не се преработваха — нямаше нужда от трудолюбие там, където никога не ставаше студено, а посегнеш ли към морето, и ето ти готова храна. Имаше чувството, че едва ли не всяка вечер танцуваха, прожектираха филм или се веселяха на плажа. А ако се случеше да вали — обикновено по десет-двайсет сантиметра на час — винаги можеше да гледа телевизия. Благодарение на релейните спътници Островът на делфините се намираше на по-малко от половин секунда разстояние от който и да е голям град на земята. Островитяните можеха да видят всичко, което предлагаше останалият свят, и все пак да са удобно отдалечени от него. Те имаха повечето от предимствата на цивилизацията и малко от нейните недостатъци.
Но Джони не играеше по цял ден. Както всички жители на острова под двайсет години (а много и над тази възраст), той трябваше да прекарва по няколко часа на ден в училище.
Професор Казан държеше на образованието и на острова имаше дванайсет учители — двама души и десет електронни машини. Такова беше обикновеното съотношение, след като откриването на учебните компютри в средата на двайсети век най-сетне постави обучението на научна основа.
Всички машини бяха свързани с ОСКАР, големия компютър, който вършеше преводаческата работа на професора, занимаваше се с по-голямата част от административната и счетоводна дейност на острова и можеше по желание да играе шах на гросмайсторско равнище. Скоро след като Джони пристигна, ОСКАР го изпита подробно, за да установи какви са познанията му, приготви подходящи ленти и отпечата програма за неговата подготовка. Сега момчето прекарваше най-малко по три часа на ден пред клавиатурата на компютъра, усвояваше информацията и тракаше отговорите на въпросите, които се появяваха на екрана. Сам избираше времето за учене и съзнаваше, че не бива да пропуска уроците си, защото ОСКАР веднага съобщаваше на професора или по-лошо — на доктор Кийт.