В момента обаче двамата учени имаха много по-важни грижи. След двайсет и четири часа непрекъсната работа професор Казан преведе донесеното от Ейнар съобщение и то го изправи пред сериозна дилема. Професорът беше миролюбив човек. Ако трябваше да се обрисува с една дума, тя беше „добросърдечен“. А сега за голямо негово нежелание трябваше да вземе страна в една война.
Той седеше вторачен в съобщението, отпечатано от ОСКАР, сякаш очакваше да изчезне. Но можеше да се сърди само на себе си. В края на краищата не друг, а той настоя да го получи.
— Е, професоре — попита доктор Кийт, който, уморен и брадясал, се беше облегнал на командното табло, — какво ще правим сега?
— Нямам представа. — Като повечето способни учени и много малко от бездарните, той никога не се срамуваше да признае, че не знае какво да прави. — Какво предлагаш?
— Струва ми се, че ето тук може да ни бъде полезен нашият Консултативен съвет. Защо да не обсъдим това с някои от членовете му?
— Идеята ти не е лоша. Да видим с кого бихме могли да се свържем по това време. — Извади от едно чекмедже списък и проследи имената с пръст.
— Американците не — те сега спят. Също и повечето европейци. Тогава ни остава — я да видим — Саха в Делхи, Хирш в Тел Авив, Абдула в…
— Стига! — прекъсна го доктор Кийт. — Нито едно съвещание с повече от петима участници не е свършило нещо полезно.
— Правилно. Да видим дали ще можем да ги намерим.
Четвърт час по-късно петимата мъже разговаряха помежду си, сякаш седяха заедно, въпреки огромните разстояния. Професор Казан не поиска видео, макар че при необходимост и това можеше да се осигури. Звукът стигаше, за да разменят мнения.
— Господа — започна професорът, след като се поздравиха, — появи се проблем. Не след дълго ще трябва да го поставя пред целия комитет, а може и по-високо, но бих искал да чуя неофициалното ви мнение.
— Хайде, хайде — обади се от лабораторията си в Карачи доктор Хасим Абдула, големият пакистански биохимик. — Досега сте ми искали поне дузина пъти „неофициално мнение“, а не си спомням някога да сте ми обърнали и най-малко внимание.
— Този път може и да ви обърна — отговори професорът. Тържественият тон предупреди слушателите му, че това не е обикновено обсъждане.
Той бързо нахвърли събитията около идването на Джони на острова. Те бяха вече познати на слушателите му, защото вестта за необикновеното спасение бе обиколила целия свят. Сетне описа последвалите събития — пътуването на „Летящата риба“ и преговорите на Ейнар с дълбоководните делфини.
— Това може да влезе в историята като първото съвещание на човека със същества от друг вид — каза той. — Убеден съм, че няма да е последното и нашите решения може би ще определят бъдещето не само на Земята, но и на Космоса. Струва ми се, някои от вас смятат, че надценявам разума на делфините. Е добре, сега можете да съдите сами. Те дойдоха при нас да искат помощ срещу най-безжалостния си враг. В морето има само две същества, които обикновено ги нападат. Разбира се, едното е акулата, но тя не представлява сериозна опасност за стадо зрели делфини; те могат да я убият, като й нанесат удари по хрилете. Тъй като е глупава риба — по-глупава дори и от най-глупавата риба, — те само я презират и мразят. Другият враг е нещо съвсем различно, защото е техният братовчед косатката — Orcinus orca. Няма много да сбъркам, ако кажа, че това е великански делфин, който се е превърнал в канибал. На дължина достига девет метра. Намирани са екземпляри с по двайсет делфина в стомаха. Помислете само — апетит, който се задоволява с двайсет делфина! Нищо чудно, че се обръщат за защита към нас. Делфините знаят, че разполагаме със средства, каквито те нямат — от столетия насам нашите кораби са доказателство за това. Може би през всичките тези векове тяхното дружелюбие към нас е било опит да установят контакт, да поискат нашата помощ във вечната си война — и едва сега имаме достатъчно ум да ги разберем. Ако това е вярно, аз се срамувам от себе си и от своя вид.
— Само за момент, професоре — прекъсна го доктор Саха, индийският физиолог. — Това е наистина много интересно, но убеден ли сте, че преводът ви е верен? Не се засягайте, но всички знаем обичта ви към делфините и повечето я споделяме. Сигурен ли сте, че не им приписвате собствените си мисли?